0

7 минути

На Р.

Погледът ти в мен се спря
като върха остър на стрела.
От тогава знаех ще живея
По-щастлив от досега.

Щом ме гледаш, мила моя,
Ще ме търсиш във нощта
Ще ме чакаш,
Ще ме гониш,
Ще си с мен до сутринта.
Ще ме искаш,
Ще ме мамиш,
Ще летим със песента.
Ще ме галиш, 
Ще ще се любим,
Ще си с мен накрай града.

Времето ще спрем,
Ще спим и после,
Ще творим като деца,
Ще сме млади, ще сме силни,
Дори в болест и в тъма.
 
Да сме тук, да сме отново,
Да лежим, да плачем пак.
Да те няма, да ме има,
Ти до днес нали мечта?

Чака ни света
Да бъдем 
Верни негови слуги, 
Но ще бъдем други:
Смели,
Светли,
Откровени,
Сигурни, 
и може би... 

Окрилени,
Нежни,
Замечтани, 
заедно някак
по-добри.

Забрави, че нямаш вяра
Забрави, че имаш страх
Щом дойде така нахално
Ще ме топлиш с твоя смях.
0

Водосвет

Tи, който вечно живееш,
няма те тук и сега
Ти, който чакаш деня,
когато ме искаш,
но не на игра,
не и сега.


Имаш ли в днешния ден,
нужда от нова зора?

Ти, който си с мен,
ти който днес ме видя
Ти, който си звездно небе
Ти, който си здрачна мъгла.

Ти, който си тук,
Ти, който си с мен,
Ти, който си само днес,
ти, който си ден нероден,

Ти, който си свежа роса,
Ти, който си стъпка в прахта,
Ти, който си в плен на ума.

Ти, който си тиха сълза.

Ти не си днес,
Ти не си ден,
Ти си само с мен,
Ти, дух разлютен,
Ти, спряла стрелка,
Трън в моята плът,
Ти, сън във съня.
Ти си живот отвъд,
Аз съм твоя съдба.

3

За кого бие камбаната?

Човекът не е остров
вътре в себе си затворен;
човекът има връзка с континента,
той е част от всичко друго;
отмъкне ли морето буца Пръст,
по-малка става територията на Европа.

Всяка човешка смърт
ме намалява,
аз съм част от цялото човечество.
И затова недей да питаш
за кого бие камбаната:
тя бие за теб.

Джон Дън

Горните редове са дело на английския поет от 17-ти век Джон Дън. Около 300 години по-късно, предпоследният стих от тях е използвани от американския писател Ърнест Хемингуей като епиграф на едноименния му роман. След още половин век Metallica адаптират част от текста на романа и създават песента “For whom the bell tolls“.

А днес искам да задам въпроса:

За кого бие камбаната в нашия град?

Пътя към върха. Църквата “Св. Теодор Тирон в парк “Аязмото”

В хода на разследването по документалния филм на Димана Шишкова“Случаят Бедечка”, през месец септември се срещнахме с г-жа Радка Кусева. Тя е съпруга на един от потомците (роднините на четиримата братя и сестрата) на небезизвестния, старозагорски митрополит от края на 19-ти/ началото на 20-ти век – Методий – залесителят на по онова време голия и безводен хълм Ахмак баир. Г-жа Кусева е официалният говорител на родова фондация “Кусеви”, в която членуват изключително и само роднини на дядо Методий. Живее в София и дълги години е работила като преподавател в едно от висшите учебни заведения в столицата, но много обича Града на липите. Според нея през последните години Стара Загора много се е развила, но изразява и съжалението си, че все повече губи специфичния си облик – изчезват широките тротоари и зеленината.

Събеседничката ни определя себе си като „най-големия почитател на делото на дядо Методий“. От “Жабките” изкачваме заедно с нея всичките 101 стъпала до църквата “Св. Теодор Тирон”. Идеята ни е да я снимаме там, където се намират храмът, носещ името на закрилника на града ни и гробницата на основателя на парка – митрополит Методий.

На снимачната площадка на “Случаят Бедечка”

Митрополит Методий е участник в движението за Българско Възраждане от 19ти век. Освен духовник, митрополитът е бил и политик, и общественик.

След кървавия погром на Априлското въстание през 1876 г., той е един от хората благодарение, на които светът научава за положението на българите в Османската империя. Тогавашният архимандрит Методий събира подробни сведения за жестокостите, извършени при потушаване на Априлското въстание и запознава с тях представители на европейската дипломация в Цариград и международните кореспонденти на тогавашните вестници. Обществената реакцията, която е предизвикана в резултат на изнесената от архимандрита информация става предпоставка за свикване на Цариградската посланическа конференция за решаване на “българския въпрос”.

Архимандрит Методий е бил първият ректор на Българската духовна семинария в Цариград. През 1894 г. е въведен в епископски сан с титлата “Велички”, като с това става своеобразен наследник на първия български епископ, който е служил на български език – Св. Климент Охридски.

На 14 юли 1896 г. е избран за митрополит на Старозагорската епархия. Около година по-рано, все още като временно изпълняващ длъжността, Методий започва създаването на “лесопарк Аязмото” като засажда първите фиданки. В същата година е положен и първият камък на църквата св. Теодор Тирон. На следващата година от него е създаден и Старозагорския благотворителен комитет “Св. Йоан Милостиви”, който се е грижил за поддържането на парк „Аязмото“.

Митрополит Методий често е оставал неразбран от съвременниците си. Например заради действията и словата си, които не са били угодни на представителите на тогавашната политическа класа.

Преди “Аязмото” да се превърне в “зелената корона на владиката”, на митрополит Методий му се налага да се справя с всякакви трудности. Не е имал съдействие от страна на хората, най-често, защото не са разбирали делото му. Овчарите са продължавали да пасат стадата си по склоновете на Ахмак баир и по този начин да унищожават засажденията с млади фиданки на редки и ценни дървесни видове, които митрополитът е събирал от цял свят. Заради своята убеденост, че създаването на парк „Аязмото“ е правилно и необходимо за града, Мирополит Методий за около 15 години е лишен от административни права – отнето му е правото да се разпорежда с имотите и финансите на църква. Но наложените наказателни мерки са били за него без значение. Дори се е радвал, че го освобождават от маловажните за него дейности, за да може да се съсредоточи върху “Аязмото”.

Потърсихме събеседничката ни, защото от фондация “Кусеви” имат опит при разкриването на административни нередности и осуетяването на частни строежи в общински паркове – по конкретно става дума за постройката до параклиса на върха на Аязмото. Г-жа Радка Кусева е интересна за нас и като живата връзка с част от историята на Стара Загора. В градът името на митрополит Методий е едно от тези, които всички знаят.

Радка Кусева вижда двата процеса приведени в ход след 1989 г. – приватизацията в случая с “Аязмото” и реституцията в случая с “Бедечка” като аналогични ситуации и като симптоми на един често срещан за страната проблем. Масовото, постепенно унищожение на зелените площи в градовете и националните паркове са породени от промяната в идеологията на държавното управление. Тя е намерила своето отражение в градоустройството и безразборното застрояване.

Съвсем наскоро започна един голям проект за “облагородяване” на парк “Аязмото”. Г-жа Кусева е твърде скептична по отношение на него имайки предвид условията, при които е обсъждан и гласуван в общината. По време на срещата ни през септември, събеседничката ни разказа за административните битки, които родолюбивите наследници водят от няколко десетилетия с единственото желание да опазят делото на “Митрополита с главно М“. Желанието им е то да продължи да съществува за идните поколения и да не увехне никога святата слава на дядо Методий –  на духовник, общественик и народен будител.

Замисъл и предистория на парк “Аязмото”

При създаването си парк „Аязмото“ е бил собственост на благотворителния комитет “Св. Йоан Милостиви”. След 9.9.1944 г. този комитет е последвал съдбата на много други благотворителни организации, които са били разтурени, а собствеността им – иззета и одържавена без право на обезщетение. След това паркът е преименуван в парк “Ленин”, а гранитната арка с надпис “Хвала Митрополиту Методию” на входа му е взривена.

Паметникът на Ленин няколко десетилетия посреща посетителите на входа на парк “Аязмото”. Паркът носи името “Ленин”.

Допуснато е да се построи ресторант, „който ресторант е изграден върху митрополитската сграда и е на мястото на нещо, което е било комплекс с параклиса. Тя се е водила манастирче. Тя е осветено място. Тука е била килията му, в която той е починал.”, ни разяснява г-жа Кусева. При съгласуването на настоящия проект за “облагородяване” на парк “Аязмото” с Института по паметници на културата, по думи на г-жа Кусева, не в взета под внимание първоначалната визия на Митрополит Методий. Със залесяването на голия Ахмак баир, митрополит Методий е замислял създаването на стопанство за манастир, а църквата на върха на Ахмах баир “Св. Теодор Тирон” се е придвиждала да бъде катедрален храм на града – все проекти с голямо обществено значение за новоиздигнатата от пепелищата на унищожителните пожари, Стара Загора.

През 1994 година, 50 години след като благотворителния комитет е бил изпратен в забвение, е издадена заповед за приватизация на туристическо дружество “Вереятур” чрез продажба на акции. От кого, не знаем. Най-вероятно от община Стара Загора. Тъй като турстическото дружество „Вереятур“ е стопанисвало ресторанта, от фондация “Кусеви” са останали с впечатление, че същият е в активите му.

Но защо? Не би ли трябвало да бъде възстановено като собственост на благотворителния комитет „Свети Йоан Милостиви“ и по този начин да се върне колелото на историята назад и да се възстанови изначалната вселенска справедливост?

За да могат по някакъв начин да участват в решаването на съдбата на постройката, от фондация „Кусеви“ закупуват акции. Две години по-късно, през 1996 година, ресторантът е продаден без знанието на участниците в акционерното дружество.

Направен е проект за частен жилищен комплекс, който да интегрира в себе си параклиса и гробницата като лична атракция за собствениците. В резултат на усилията на фондация “Кусеви”, през 2002 г. проектът е блокиран на няколко нива, като последна мярка е запорирането от банката на ипотекирания имот, тъй като собственикът е направил опит да го продаде:

“Дори и той [собственикът – б.а.] разбра за какво става въпрос, но не можахме да обясним на общината. Банката се сети. Само общината не беше наясно. Няколко кметски администрации се борят, за да защитят интересите на инвеститорите – в това няма никакво съмнение. Местната администрация са стопани на земята. Това е публична общинска собственост. Построеното трябва да е с тяхно разрешение.”

С горчива ирония г-жа Кусева предлага:

“Ние задължително трябва да се снимаме на оградата. Аз всяка година там се снимам и пращам по една снимка на общината. Това е от 15 години така. Това е като омагьосаният замък. Тука всяка година все повече се руши, но стената ще ни надживее.”

Осуетените строителни намерения на броени метри от църквата “Св. Теодор Тирон” и гробницата на Митрополит Методий.

Анализ на проблемите

Проблемите, с които са се сблъскали от родовата фондация през 2002 година, не само, че все още не са разрешени, но и се задълбочават прогресивно. Както и при случаят с парк “Бедечка”, на лице са някои основни обществени слабости:

  1. Липса на прозрачност на обществените обсъждания;
  2. Обвързаност на местните медии с общинската администрация и инвеститорите;
  3. Липса на цялостна концепция за градоустройствен план.

Наличието на тези три фактора обуславя и изчезването на природата в градското пространство за сметка на частни постройки. Защитата на парковете ни от административни своеволия, няма как да стъпи на стабилна основа, преди тези общесвени проблеми да бъдат окончателно и безвъзвратно разрешени.

Истината за обществените обсъждания

Непрозрачността на обществените обсъждания свързани с градоустройството, г-жа Кусева обобщава по следния начин:

  1. Те не се обявяват в срок, в който обществото би могло да реагира адекватно. По думите на събеседничката ни, и в случая с „Аязмото“ и в случая с „Бедечка“ сроковете за възражения са били изтекли, без изобщо своевременно да се обяви провеждането на обществените обсъждания. Когато от родова фондация “Кусеви” са се включили в обществените обсъждания за облагородяване на “Аязмото”, процедурите свързани с проекта вече са били започнали.
  2. Провеждат се по фиктивен начин. Присъстващите на тях са преди всичко участниците в проектите и чиновниците от общината.
  3. Причината да се провеждат е „усвояване на едни пари“, въпреки, че се дават много аргументи за ползите от проектите, разглеждани в общината.
  4. Дежурният аргументът, който се дава е, че общинската администрация е притисната от времето, когато трябва да се решават градоустройствените въпроси. Според г-жа Кусева, това твърдение не може да бъде валидно, тъй като “проектите на ‘Аязмото’ и ‘Бедечка’ се точат с години и десетилетия”.

Конкретно в случая с „Аязмото“ и обществените обсъждания свързани с настоящия проект за „облагородяване“, хронологията е следната.

През 2014 година е “проведено” фиктивно обществено обсъждане на ландшафтния проект за парк “Аязмото”. От фондация “Кусеви” не биват известени за него. Съобщението за въпросното обсъждане е публикувано post factum като репортаж на нещо вече състояло се. Г-жа Кусева изключва възможността от родовата фондация да са пропуснали обявяването му, тъй като са абонирани за прессъобщенията на общината и внимателно ги следят.

През 2015 година е проведено второ обсъждане. То е “по инициатива на депутат от партньорската партия” както се изразява г-жа Кусева. Между присъстващите са били областният управител, представители на екоорганизациите, БТА и старозагорските медии. Оказва се, че никой от присъстващите, в това число и областният управител, няма информация за провеждането на първото обсъждане. На второто обсъждане е бил поканен човек от общината, който дори не се появил на място, за да уведоми присъстващите, че обсъждането е проведено и няма смисъл събралите се да дискутират каквото и да било.

Общественото обсъждане през 2015 г.

Обществено обсъждане през 2015 г.

Г-жа Кусева ни разказа, че е имало и трето обществено обсъждане инициирано от Камарата на архитектите. Проблемът с него за г-жа Кусева е, че то е свикано от бащата на проектанта на ландшафтния проект, за да “си похвали сина”. “Не е възможно ти каквато и позиция да имаш, какъвто и авторитет и мнение да имаш, да създадеш събитие, в което ти да си този, който да рецензира проект на собствения си син и това да се счита за нормално”, обобщава тя.

Фондация “Кусеви” съвместно със Съюза на архитектите отправят оплакване към община Стара Загора, защото не само не биват осведомявани за обществените обсъждания във връзка с “Аязмото”, но и защото не ги допускат на тях. За това от местната администрация се обосноват с твърдението, че от фондацията не са заинтересована страна според Закона за устройство на териториите (ЗУТ). За г-жа Кусева този аргумент не може да бъде валиден тъй като замисленият ландшафтен проект е в непосредствена близост до гробницата на митрополит Методий в създадения от него парк, а роднините му са заинтересовани от тяхната съдба. С работата си по спирането на строежа в близост до църквата “Св. Теодор Тирон” от фондацията са доказали, че не само са заинтересована, но и активна страна по въпросите свързани с устройството на парк “Аязмото”. Освен това от родова фондация “Кусеви” се възприемат като представители на гражданското общество в Стара Загора, тъй като организацията им е регистрирана в Града на липите.

Ахмак баир от безводен хълм се е превърнал в любимо място за отдих на много старозагорци. Паркът определено се нуждае от поддръжка, но трябва ли това да става с изменение на цялостната концепция за мястото вложена от създателя му?

Реално от назначените, нови събеседвания, не е имало особен смисъл. Г-жа Кусева не прикрива възмущението си от създалата се ситуация и прави саркастичен коментар:

“Откривали сме нещата въпреки нежеланието да бъдат открити – това е прозрачност без граници! Няма съобщение за важни, ключови решения така, че да може да спази човек или организация някакъв срок за възражения. В същото време общината беше спечелила награда за прозрачност и за работа с гражданското общество.”

За момента вече е свършил избора по изпълнение на обществената поръчка на ландшафтния проект, но за конкурса също не е имало съобщение.

Местните медии

Вторият проблем г-жа Кусева вижда в отношенията на зависимост между местните медии, администрацията и търговски дружества като споменава куриозът журналисти да бъдат наградени от определена корпорация, защото отразяват нейната дейност. “Не може да те финансира този, на който ти трябва да разкриваш грешките.”, отново открито се възмущава събеседничката ни.

Излиза, че медийната и административната екосистема в града ни са като скачени съдове, които имат един общ интерес: да не се нарушава комфорта на този, който ги е финансирал. Г-жа Кусева споделя горчивия си опит:

“Старозагорските медии се включват в едно информационно обслужване, като биват финансирани и по европейски програми, средствата, от които се разпределят от общинската администрация. Това са системи свързани помежду си и които работят по този начин за обществения интерес. Единствените будни точки са тук-таме националните кореспонденти и затова при борбата за запазването на „Аязмото“ изтеглихме всичко на национално ниво без тук изобщо да се занимаваме.”

Първоначалните усилия на родова фондация “Кусеви” да работят съвместно с общинската администрация по разрешаването на въпроса като предоставят информация и съдействат за организирането на обществен дебат са отразявани. Докато на една от пресконференциите представителите на местните медии са били привикани и предупредени от тогавашния зам. кмет да не задават въпроси за “Аязмото” в присъствието на представители от родовата фондация :

“Ние сме дошли специално от София, събрали сме документи от къде ли не, по какъв ли не начин. Искаме да ги покажем и да разкажем. Не може! Никой не ни зададе въпрос. Ние обаче си го казахме, но нямаше медия, която да ни отрази. В БТА съобщението беше: “Кусеви дойдоха и от тях разбрахме колко велик е бил дядо Методий.” Това беше – две изречения, в които сме хвалили дядо Методий. В същото време това, въобще, не беше важно.”

Вторият пример, който събеседничката ни дава е за интервю, което са направили с нея от ТВ Стара Загора. След като е направен записа, са казали на г-жа Кусева, че поради технически проблем, не могат да го излъчат. Според г-жа Кусева, обаче, това е едно твърде съмнително извинение:  “Целта беше да бъде стопирано случващото се и така останах с впечатлението, че тия хора просто не искат да излъчат тоя текст, а не, че е имало техническа причина.”

Липса на цялостна концепция за градоустройствен план

Третият проблем е свързан с липсата на цялостна концепция по отношение на градоустройствения план на Стара Загора и засяга в особено голяма степен парковете в града. Като причина за това, г-жа Кусева вижда некомпетентността на администрацията.

Според нея, ако “Аязмото” е историчеки парк, би трявало да се съхрани замисълът вложен при създаването му. “Иначе не е исторически, а някаква еклектика. Неговата идея няма нищо общо с телесните радости, които ландшафтният проект предполага.”

Една от скритите полянки на “Аязмото”

Когато преди повече от сто години дядо Методий е встъпил в длъжността Старозагорски митрополит, на безводния Ахмак баир са се намирали каменните кариери на града. Първо са построени параклисът, който сега е църквата “Св. Теодор Тирон” и митрополитската сграда. После е започнало залесяването. “Най-напред е определено предназначението на сградите, след това всичко наоколо, което трябва да хармонира с предназначението и да го обслужва.”, обобщава г-жа Кусева. “В днешно време инвеститорите търсят парковете, защото те са много апетитно място – вече създадено красиво място, на което може да се започне строеж. Дядо Методий е направил обратното, макар че бидейки митрополит, е можел да има за резиденция на най-красивото старозагорско място, което си пожелае.”

Парк “Аязмото” за събеседничката ни е ценен като паметник на културата, заради идеята, която е вложена още при създаването му: богосътворителната природа е средство за облагородяване на духа. “Аязмото” е замислено като един своеобразен природен храм. Вървейки на горе тя ни споделя:

„Аязмото“ дава вдъхновение, защото показва как е възможно една личност, започвайки от нулата, да постигне с упорство набелязаната цел, независимо от пречките. Това, което е сътворено е започнато без никакви спонсорства и приготвени пари. Работело се е в продължение на 27 години. Това е, което винаги дава, значи, резултат: имайки цел да я следваме упорито, ако сме сигурни, че тя е правилната цел, че я искаме и че ни е нужна.

И зиме и лете кипарисите бдят над града и напомнят за делото на дядо Методий.

С начинът си на мислене, старозагорският митрополит Методий сякаш е изпреварил времето си с повече от век. В съвременния си вариант, според нашата събедеседничка, подобна идея може да се открие в концепцията на архитект Марио Бота за “градове на духа”:

“Не рушиш стари сгради, създаваш зеленина, където можеш, отваряш духовните центрове. Човек има нужда от това. Има нужда човек от тишината, от тази вглъбеност, която дава паркът. Можем да си научим децата да се чувстват щастливи, да се забавляват по този начин, без тези банални неща, които ги има всеки градски или селски парк.”

За да е адеквано облагородяването, би трябвало да се започне от концепцията за мястото. “Аязмото” е създадено от официалните царски градинари – то е един професионално направен пейзажен парк. При други исторически паркове в България: дворцовите паркове “Врана” и “Евксиноград”, Двореца в “Балчик” както и “Екопарка” във Варна е запазен автентичния им вид, без спортни съоръжения и детски площадки.

Според Радка Кусева това е и причината тези паркове да са се превърнали в паметник на културата и да имат историческо значение. Освен това “Аязмото” има придадена стойност като първият голям екоексперимент на Балканите, така че, според нея, е обект с национално и наднационално значение. В автентичния си вид парка би бил по-ценен и като туристически обект.

По нейни думи, след като се изчисти концепцията, би трябвало следващата стъпка да е съставянето на подробния устройствен план (ПУП), който “Аязмото”, макар и бивайки най-старият парк в Стара Загора, няма. На него би трябвало да се обозначат собствениците на териториите включени в “Аязмото”. По нейни думи паспортизация на расителността поне е направена.

До колко е, обаче, изрядна документацията, тепърва ще става ясно.

На територията на „Аязмото“ има много засегнати страни, което е потенциална причина за нови конфликти между собственици: “Тук има собственост на военните, горе има една (бивша) резиденция на партията – сега е частна собственост. Още по-малко се знае какво ще стане с тази – руината на ресторант “Аязмото”.

Нейният апел е за възвръщане на първоначалния вид на мястото, където днес се намира незавършения строеж като се помисли за изграждане на “подобна манастирска обител, която да бъде ансамбъл с параклиса и гробницата“:

“И всичко наоколо да бъде свързано с функцията на тази сграда, с нейното предназначение като запазване в рамките на няколко стотин декара на исторически автентичната част, т.е. без изграждане на допълнителни спортно-развлекателни съоръжения, каквито предвижда ландшафтния проект.”

Паметната плоча поставена на гробницата на Митрополит Методий в близост до църквата “Св. Теодор Тирон”

Според г-жа Кусева парк “Бедечка” е много по-подходящо място за изпълнение на проекта за облагородяване, защото се намира в близост до река, т.е. замислените атракции биха могли концептуално да се интегрират по-добре на такова място. Подчертава и, че е немислимо да се прави жилищен квартал като се унищожи част от парк, но тъй като парк „Бедечка“ не е исторически или създаден от духовник, не е необходимо да се внимава за спазване на някаква толкова дълбока символика:

“Когато се прави градустройството, се определят парковете с какво предназначение ще бъдат. Например парк “Бедечка” беше определен като място за спортно-развлекателни съоръжения и атракциони при стария общ устройствен план. Докато при “Аязмото” би трябвало да се търси друга символика. Предназначението е друго и той [Митрополит Методий, б.а.] го казва: ‘за облагородяване на душата’. Тук хората се лекуват.”

Г-жа Кусева цитира проф. Казимир Попконстантинов – археолог, който същевременно има богословско образование, по чиито думи повечето от нашите археологически находки са свързани с религията. За да е един археолог в състояние да дешифрира символиката, би трябвало да има и богословско образование. А такива специалисти тя, за момента, не е открила в Института по паметници на културата:

“Ако се прави реконструкция, ландшафтни проекти и т.н. от хора, които нямат отношение към духовното, те не могат да направят успешен проект. Когато духовник нещо е правил, би трябвало пак духовно лице да каже своето мнение.”

Освен това “Аязмото” е ценно и като първия и най-голям екоексперимент на Балканите. Дълго време  младите лесотехници и лесничеи използват “Аязмото” като място за провеждане на своите обучения за ценни и редки дървесни видове от цял свят. Следователно, и след смъртта си дядо Методий е продължил да бъде полезен на младите хора.

Пролет на “Аязмото” – начало на нов живот

Предложения за решаването на проблемите

Г-жа Кусева споделя опита на родовата фондация в борбата с административните нередности в Стара Загора:

“Най-успешното е да си търсим лобисти. Ние направихме така. Сред депутатите на най-високо ниво стигнахме като тръгнахме от най-нормалното местно, стигнахме до президент, до депутати, имаше парламентарни питания, които пречиха да се развият нещата. Стигнахме до Института по паметници на културата, до където беше пробито. Ние имахме пробити системи от инвеститорите на много нива.”

Но, за да е наистина ефективно решаването на всички проблеми, тя предлага няколко стъпки:

На първо място, да се започне от законите: “Можем да си осъвършенстваме законите по начин, който да предпазва и парковете от застрояване. Както и законово да се заложат правила за обществените обсъждания.”

Второ, при решаването на проблемите е важно да се потърси отговорност за създаването им:

“Трябва да има наказание, трябва да има възмездие, трябва да има лична отговорност – личната отговорност задължително трябва да влезе в законите. Навсякъде, във всяко деяние, все някой за нещо е отговорен, само тези, които правят тези крупни грешки, които ни струват толкова скъпо, само те се крият зад колективна отговорност. Вече не сме в онзи режим, който един ни командваше. Имаме възпитание имаме образование. Просветени сме. Иначе за какво сме кметове, главни архитекти. Предполага се, че са просветени, [тогава си] правят екип от просветени и се допитват до него.”

Но дали в действителност най-просветените специалисти взимат важните обществени решения? Думите на събеседничката ни ме карат да си спомня за едно есе на немския философ Макс Вебер – “Политиката като призвание” (“Politics as Vocation”) както и за един от най-важните му трудове “Икономика и общество” (“Economy and society”), с които се запознах по време на следването си. В него той разглежда необходимостта от излъчване на легитимен орган (legitimate authority), който да взима управленските решения засягащи определена общност от хора.

Основание за легитимност на властта, според направените от Макс Вебер анализи, може да има по три отделни причини: позовавайки се на традицията, уповавайки се на харизматичния авторитет или разчитайки на рационално основание.

Счита се, че живеем в общество, изградено на рационално основание – според Вебер, най-адекватната форма на обществено упрвление. Предполага се, че живеем в условия, определени от написани закони и логично съставени правила, които са валидни за абсолютно всички и безусловно се спазват. За тяхното прилагане следят специално образовани чиновници, които сами сме излъчили по строго формализиран регламент подчинен на рационални правила. Предполага се и, че излъчваме най-добрите специалисти в областта си.

Макар да е много пожелателно, при избора ни на управници не компетентността е водеща, а влиянието. Фиктивните обществени обсъждания и конкурси не могат да бъдат по никакъв начин основа за излъчване на най-добрите кандидати за определена позиция. Условията, в които живеем напомнят повече едно традиционно общество, богато украсено с харизматични лидери.

Харизматичният авторитет се почита на базата на някакво свое изключително качество или необикновена способност, отличаваща го от останалите хора. Това качество (магически способности, пророческия дар, сила на духа и словото) не е задължително придобито, а по-скоро дар от природата, Бога или съдбата. В нашия случай, избираме администраторите си не защото са компетентни по даден въпрос, а защото са млади, красиви, атлетични и имат както би се изразил Пейо Яворов: „Две хубави очи, душата на дете…“

Както и според теорията и при нас, важните, управленски решенията се взимат за всеки отделен случай по “божествена” преценка или откровения, постигнати от лидера, а не се подчиняват на някаква генерална логика. След това се привеждат в действие от лицата свързани с управлението, които отговарят на “призивите” на лидера за изпълнение на конкретни действия.

Само дето има едно голямо несъответствие между теорията на Вебер и нашата реалност: харизматичните личности обикновено носят революционен заряд и водят със себе си големи социални промени. За разлика от тях, местните “харизматици” са, в най-добрия случай, едни карикатури на лидери, заобиколени с още по-големи карикатури на съветници, които пък са там по волята на традицията.

Нашето общество носи характерните черти на едно традиционно общество, със структура сходна на тази на семейството и с неустойчива легитимност на властта. Владетелят, който взима решенията засягащи общността се възприема по-скоро като старейшина, а решенията, които взима са в полза, на тези, които са обвързани с него с родствени връзки или професионални и финансови интереси. За разлика от другите типове легитимност, тук личната преданост служи като основание за назначаването на длъжност и придвижването по йерархическата стълбица.

В това не би имало нищо лошо, ако псевдо-административното местно управление допринасяше по някакъв начин за постигане на спокойствие, красота и хармония в живота ни. За съжаление, резултатът е точно обратен: грозотата и несправедливостите взимат все по-голям превес.

Ролята на администрацията би трябвало да бъде да ни улеснява. Нейната причина за съществуване е това. Институциите съществуват заради хората, не обратното. Аз лично доста често се чувствам безпомощна. Понякога сблъсквайки се с администрацията, ми изглежда така, сякаш всички неща, които си мисля, са невъзможни. Сякаш сме роби на мързела, на посредствени администратори, чиято основна мисия сякаш е да ни демонстрират превъзходството си над недостойния ни живот. Това е повсеместен феномен в България. Хората са свикнали с явните несправедливости и са прекалено малко тези, които намират смелост, вяра и желание да им се противопоствят. Сякаш сами сме изродили мисленето си и считаме, че да живеем в страх и примирение към административните злоупотреби е най-нормалното нещо. Изглежда хармонията и справедливостта са прекалено абстрактни категории, несъвместими с некомпетентността на някои институции.

Но какво можем да направим? Дали всъщност не трябва сами да сме по-заинтересовани от управленските решения и сами да търсим начини за по-строг контрол на администрацията? Дали не трябва да се замислим за порочните механизми, които осигуряват спокойствието на тези, които създават хаоса около нас.

Заключителни думи от срещата

Докато интервюираме г-жа Кусева, си мисля колко е трудно да имаш мнение различно от общоприетото. Изглеждаш малко като “не от този свят”. Оставяш се сякаш някой друг да ти говори. Дядо Методий до скоро беше за мен една митична фигура. До преди да се запозная с г-жа Кусева, не се бях замисляла за неразбориите, с които наследниците на мирополита се налага да се справят в стремежа си да опазят наследството му, макар да не им е само това работата.

Сега си давам сметка, че това са родолюбиви хора, които се интересуват, събират информация и искат завинаги да се помни героичното, патриотичното и богополезното дело на един духовен баща, който оставя на Стара Загора един от най-хубавите паркове в България.

И все пак, сякаш нещата не са съвсем загубени докато има родолюбиви хора като потомците на Митрополит Методий, които подобно на известния си роднина изглеждат изпреварили времето си.

Колкото до най-главната причина за допуснатите крупни грешки, г-жа Кусева казва така: “Дължат се на липсата на възпитание, тъй като всичките ни постъпки в крайна сметка се дължат на него.” Препратката на г-жа Кусева е към една много любопитна книга написана и издадена именно от дядо Методий – Възпитанието в духа на християнството или безбожието. В нея идеята за възпитанието в духа на християнството се представя като стремежа към осъвършенстване, а не задължително в изпълнението на някакви ритуали. На това място  г-жа Кусева цитира известният си родственик:

“Това е един стремеж, който има една цел – да си най-близо до съвършенството. Макар и грешейки по пътя, да продължиш нататък като си признаеш грешките и ги коригираш. Дядо Методий казва, че е необходимо да се даде възпитание в духа на християнството на младите хора и на юношите и тогава, казва, сте направили всичко, което е необходимо, за да бъде отечетвото честито и славно!”

Така завършваме разговора с г-жа Кусева, а думите й сякаш остават да тежат в зеленото пространство около нас. Казва ни, че ще използва хубавия ден за една разходка из “Аязмото”. Благодарим й за отделеното време и поемаме надолу към града.

Замислям се аз с какво свързвам “Аязмото”. За мен това е място, където ходя да се усамотявам, да помисля и да подишам свежият въздух на кипарисовата гора. В спомените си свързвам “Аязмото” с разходки, в които оставаш насаме със себе си и мислите си. Много често присядам близо до гробницата на дядо Методий. На паметната плоча е изсечена от благодарни потомци епитафията:

“Той бе като слънце,
светнало над храма на Всевишния,
като огън със смирна в кадилница,
като маслина с плодове и като кипарис,
който се издига до облаците!”

Дали пък с надписа от паметника при храма “Св. Теодор Тирон” дядо Методий не ни напомня как да пазим спомена за неговото дело. За мен това, е завет оставен към всеки един старозагорец. Той трябва да свети над града и над света. Това трябва да го прави с делата си, да бъде за пример, да не се отказва, да стои високо над злободневните тревоги, да мисли за това, което ще остане след него. И точно митрополит Методий ни е дал пример какви трябва да бъдем: постоянни, убедени в правотата на каузата, дори когато ни се струва, че целият свят се е обърнал срещу нас, когато умишлено или неволно ни се пречи.

Със своето напредничаво, предприемаческо мислене и нетрадиционен поглед към религията, Митрополит Методий сякаш е изпреварил времето си. Разбира екологията като грижа за духа и говори за съвместимостта между опазването на природата и християнската етика. Митрополит Методий е организатор в сянка – търси и създава мрежи от връзки с хора. Той е много активен и информиран анализатор и участник в обществените процеси на своето време.

Какъв ли би бил комементарът му за съдбата на неговото дело? Дали пък не би би запитал: “За кого бие камбаната?”

Момент за размисъл

Снимките в публикацията са предоставени от Деница Шишкова, Димана Шишкова и Искра Михайлова.

1

“Дамасцена” и проблемите на сценария

Миналата седмица, в неделя, гледахме филма Дамасцена (2017) в библиотеката в Стара Загора. Не отидох с особено големи очаквания и много се колебаех дали си заслужава вниманието, което ще му отделя.

Две седмици по-рано гледахме Вездесъщият (2017). По време на прожекцията изпитвах едно особено вътрешно неудобство, а вечерта след нея сънувах кошмари. Филмът беше убийствено дълъг и протяжен. През по-голямата част от времето се показват грозни секс сцени и те, май, са най-същественото от сюжета. Диалогът е пълен с цинизми, а в добрите си моменти е просто неадекватен. Образът на главния герой (заедно с колата, която кара) е изкопиран 1:1 от образа на Hank Moody (Дейвид Духовни) от сериала Секс до дупка (що за превод на заглавието, по оригиналному е Californication, 2007-2014). Иначе като повечето филми в днешно време визуално е много добре издържан.

Отидох без очаквания, а се разочаровах. Как стават тия неща – не знам.

Затова реших на Дамасцена да не ходя съвсем неподготвена и да попрочета нещо предварително.

Една скрита реклама на…?!

Намерих някакво ревю в нета, което представяше филма като PR стратегия на комплекс “Дамасцена” в село Скобелево. Лично аз нямам проблем с това. Дори ми харесва идеята с игрален филм да се промотира някакъв собствен бизнес, защото по този начин може да се избяга от другите по-скоро компрометирани канали като радио и телевизия.

Честно казано бих се радвала, ако филмът се окаже успешен рекламен инструмент и повече хора посетят комплекс “Дамасцена”. Това е едно наистина приказно място. Лични впечатления и снимков материал може да намерите тук.

Но според мен истинските причини да бъде създаден един игрален филм трябва да се търсят другаде. Например цел може да бъде разказването на интересна история, чрез която да се предаде някакво послание; да ни се представи личност, която може да ни бъде модел за подражание.

За съжаление филмът преповтаря една тенденция, която наблюдавам и при други филми напоследък. Повечето са визуално много добре издържани и реализирани, докарват го и на актьорска игра и режисура. Имат, обаче, една истинската слабост – липса на качествен сценарий. Ако икономисаш от някой от другите елементи, но сценарият ти е издържан, ще имаш стабилна основа, на която да стъпиш. После можеш да си снимаш филма с телефона, ако трябва (в днешно време камерите на телефоните като качество на записа могат да се сравняват с професионалните камери преди години) и да си го сглобиш вкъщи. Но без сценарий филмът е, в най-добрия случай, една чернова и нищо повече. От там започват да прозират и останалите слабости.

Мисля да поразсъждавам какви са те точно и от какво са породени.

По същество за филма

Ще започна от там, че за мен филмът имаше три нива:

  1. Историческият контекст
  2. Личната история
  3. Приказната/символната реалност

Изброявам ги в този ред, понеже това е степента, в която са застъпени във филма.

Историческият контекст

Така като се замисля главният герой е не човекът на име Течо, а последните 50-60 години от българската история: социалистичекият режим, компрометираните медии, партийните функционери, Възродителният процес, преврати, протести, хиперинфлация… имаше от всичко вече известно. Посланието, което аз видях и усетих, беше: това е времето, такова е положението, нищо не можем да направим освен да оцеляваме.

Няма нищо лошо, ако това е темата на филма, стига нейното представяне да е целта на занятието. Но да извадиш съзнателно на преден план историческия контекст, подхожда повече на документален филм, а не на игрален. От там излиза, че в Дамасцена жанровите специфики на продукта не бяха дори осъзнати от авторите му.

Личната история

За да се си влезе филмът в драматичната стилистика, за която е бил предвиден, би трябвало личната история на протагониста да ни води през действието, а духът на времето да е само фонът, на който се развива. Така героят би се откроил сред масата, би ни станал симпатичен, бихме съпреживели неговата борба с превратностите на живота.

Пътят на героя (The hero’s journey)

В Дамасцена изобщо не става ясно какви са разбиранията за добро и зло на протагониста, както и моралните му убеждения, на които се осланя, за да взима решенията си. Тъй като образът на Течо, на ниво сценарий не е добре измислен и разписан, няма как, по смислен начин, да се изгради “пътят на героя” (the hero’s journey).

Накратко това е една концепция в драматургията, която е синтезирана след анализ на известни литературни и филмови произведения. Излиза, че в повечето известни истории независимо по какъв начин са разказани, имаме един главен герой (протагонист), който преминава през различни изпитания и преодолява трудностите благодарение на своите специфични умения или свръхестетвени сили. Накрая заради пътя, който е изминал, се е развил по някакъв начин или е спечелил награда за усилията си. Т.е. излиза от историята като една подобрена версия на себе си, като един по-мъдър, по-силен, по-смел и т.н. герой. Пътят му е имал смисъл.

В Дамасцена протагонистът се справя с трудностите, намира решения на проблемите си, всичко е супер, но как става това – не разбрахме. Не видяхме неговата формула за успех.

Преди няколко години имах възможност да разговарям с вероятния прототип на Течо – собственика на комплекс “Дамасцена”. За няколко часа, ми стана симпатичен заради определени черти на характера си като креативност, предприемаческо мислене, родолюбие, уважение към природата и чувство за хумор.

Е, за два часа у Течо нищо такова не успях да видя. През по-голямата част от екранното време има един човек, който се носи като трапер и гледа лошо, разправя колко е луд, размотава наляво-надясно едни чували с банкноти, спасява девойки в беда на сред полето, оказва се все по грешното време на грешното място или пък все сам се бута между шамарите, не разбрах съвсем. Страшен мъжкар, няма що.

Развитието на героя е, всъщност, следното:

  1. Едно русо, миловидно момченце в училищните си години преминава през образа на Иван от филма Вчера (1987), за да се яви по-късно като възрастен поразително приличащ на Джеймс Дийн от Бунтовник без кауза (Rebel Without a Cause, 1955) минус очилата и лимбата на косата, т.е. само гледайки предизвикателно и носейки кожено яке.
  2. После същият този младеж еволюира в някаква форма на Робин Худ (защото взима от богатите и дава на бедните) в комбинация с Левски, защото ролята му като възрастен я играе Веселин Плачков, т.е. Левски от Дякон Левски (2015). (Малко ми става тъжно за актьора, който май ще трябва да свиква да играе типаж в ролята на неразбран бунтар. Или просто толкова си може, не знам.)

Явно Течо е събирателен образ на тия известни антиконформисти или поне аз останах с такова впечатление. В това няма нищо лошо… нека има заигравка с филмови клишета, но трябва да си го осъзнал и да го направиш с някакво хуморисично намигване. Тогава е интелигентно и има истинска стойност. Но такъв похват подхожда повече на комедия и не пасваше на жанра на Дамасцена, тъй като филмът трябваше да е мнооого сериозен. Драмата ми е голяма, драмата ми е голяма!

Всичко това можеше да се избегне, ако идеите са изчистени на ниво сценарий.

Второстепенните персонажи

Допълнително, като част от личната история, филмът беше наблъскан с персонажи, които бяха недоразвити като образи. Повечето от тях изникваха от време на време и после потъваха отново в небитието.

Ако имат късмет, това го правят по няколко пъти и разбираме нещо повече за тях, ако не – историята замлъква завинаги за тях след единственото им появяване. Принципно основни образи не се появиха изобщо или пък не се разбра каква им е връзката с главния герой.

В Дамасцена явно се бяха опитали да разкажат историята на един човешки живот с всичките му върхове, спадове и неочаквани обрати. Докато това е подходящо да се направи в книга или сериал, не пасва на игрален кинофилм заради ограничението във времето. Ще се наложи да избираш кои персонажи да се появят и кои не. Тези, които останат трябва да са с някаква функция. Типични архетипни персонажи са съюзниците, враговете, наставниците, изкусителите, метаморфите и с тяхна помощ се придвижва действието. В този филм не стана ясно кой персонаж защо се появява.

Нещо, което мен лично много ме обърка беше, че при първата си среща с основния си противник, Течо му казва в лицето, че ще му заеме мястото. След това, обаче, го виждаме как работи за него, взима заеми от него, прави го кръстник на детето си. И ако за работата и финансирането до някъде можем да го оправдаем, понеже, нали, такова е било времето, защо реши да го прави кръстник, което е някакво доброволен и личен избор?! Според християнските вярвания, правейки някой кръстник на децата си, трябва да си убеден в неговите качества като човек и взимайки такова решение, ти се сродяваш с него. Ако антагонистът във филма беше олицетворение на злото, защо Течо реши да свърже по духовен начин живота си с него?!

След прожекцията имахме дискусия относно този момент и според Павла, идеята да го има е била да се направи някаква заигравка с филма Кръстникът (The Godfather, 1972) в смисъла на “Aз ще те направя кръстник на детето си, ти ми осигури хляб!” Но дали това реално е била идеята, не успяхме да разберем. Само спекулирахме.

Не знам как да коментирам факта, че протагониста и антагониста си приличаха невероятно много. И двамата светлооки, русокоси (баба ми би ги нарекла “паламидени”) и се гледат втренчено един друг, иначе симпатяги… все едно Брад Пит и Леонардо ди Каприо се цъклят един на друг.

Но това като че ли по-скоро ми хареса, стори ми се дори оригинално. Визуално си приличат, но Течо го раздава груб и недодялан, докато “злодеят” беше култивиран, елегантен и говореше немски (не че последното в моя свят е някаква особена добродетел). Антагонистът го докарваше на Ханс Ланда от Гадни копилета (Inglorious Basterds, 2009) според мен. Но дали това беше идеята?

Изобщо имаше много моменти, в които изглежда има вложен по-дълбок смисъл, но не беше ясно заявено и в крайна сметка оставаш с неприятно чудене какво са имали предвид авторите.

Моделът на един все пак що-годе разработен образ на протагонист, който обаче е заобиколен от толкова много безлични, второстепенни персонажи, че в един момент губиш нишката на действието от всякъде, обаче не е откритие на създателите на Дамасцена. Да липсва ясно заявен антагонист – също. Това е нещо, което се проявява и в други от българските филми, които съм гледала по-наскоро, например Дякон Левски, Воевода (2017) и Вездесъщият. Защо така, хора? Май нещо сценария, а?

Да, и защо всички главни герои в изброените филми винаги гледат толкова лошо?! Дори не им отива…

Приказната/символната реалност

Стигаме и до последното ниво в Дамасцена – символно-митологично ниво. То, ако беше изградено, щеше да е много добре, защото по оригинален начин щеше да ни даде поглед към вътрешния свят на героя. За съжаление беше толкова хаотично представено, че предизвикваше по-скоро едно голямо объркване.

Имаше такава тенденция: когато на главния герой му предстои нещо драматично в живота, все се оказва в някоя река и среща приказния образ на Царицата на Розите. Май й обеща да се ожени за нея още при първото си съдбоносно плуване. Но дали си изпълни обещанието, не разбрахме. Към края на филма се появи някаква реална жена (естествено пак в полето), която поразително приличаше на Царицата на розите, но дали се взеха не стана ясно. Може би женитбата беше замислена да е в метафоричен смисъл. Не го разбрахме и това.

Друг повтарящ се елемент бяха трите баби. Аз ги интерпретирах като трите орисници от народните приказки. Проблемът с тях беше, че се появяваха ни в клин, ни в ръкав и по никакъв начин не допринасяха за нищо. Просто стояха и гледаха. А имаха толкова потенциал като образ.

Третият митичен елемент бяха една група траки, чието появяване имаше, лично за мен, по-скоро комичен ефект. Появиха се точно един път въоръжени до зъби и облечени в животински кожи. На мен повече ми отговаряха на представата за прабългари. Още повече и че ги играеха от “Багатур”. Изобщо този клуб го използват за щяло и нещяло като стане дума за някое племе, обитавало нашите земи в миналото.

В заключение за Дамасцена

Филмът е дълъг 2 часа и 10 минути, което просрочва стандартната дължина за игрален филм с около 40 минути. (Разбира се никой не може да бие Дякон Левски в категория продължителност, но все пак.) Преди истинския финал имаше поне два момента, които бяха подходящи най-накрая да тръгнат надписите и си мислиш… о, супер: мога вече да стана и да се разтъпча, обаче не. Изведнъж от драматичната мъгла на екрана изскача пак Течо, готов за нов подвиг и битка с превратностите на живота. По същия начин беше и Вездесъщият, като той е още по-труден за изтърпяване заради неприятния диалог и нескопосаните секс сцени, с които беше пълен. За сравнение, в Дамасцена нямаше хиляди цинизми, а диалогът беше по-скоро адекватен.

Само искам да вметна, че неоправдано дългата продължителност е друг ефект на слабия сценарий.

Та, ако имаше една идея по-малко детайли в историческия контекст, две идеи по-добро изграждане на образите, една идея повече приказна реалност и филмът беше половин час по-кратък, от Дамасцена щеше да се получи един доста свестен филм. Не някакъв шедьовър, просто всичко щеше да му е на мястото. Щяхме да успеем да се идентифицираме с Течо и да осъзнаем защо е готин и е добре да приличаме на него. Обаче не разбрахме. Все ни е тая за него.

Като оставим на страна забележките по сценария, филмът ми хареса повече от другите филми, които съм гледала напоследък. Има развитие по отношение на родното кино, като че ли…

Но имаше и нещо общо с всички филми и това е отчаяният им опит да предадат някакво послание, което така и не се получава. В последните български филми, които съм гледала имаме заигравка със славното ни бунтовно минало в (Дякон Левски и Воевода), латентна проява на феминизъм (Воевода) и нескопосан опит за критика на съвременното информационно общество (Вездесъщият) както и на така наречения преход (Дамасцена). Това са все някакви уж актуални теми, които по някаква причина си остават недоразвити. Липсва ми авторовата позиция. Да, има такива хора, събития, явления и какво от това?! Имам чувството и че никой не мисли за това, което прави в по-дългосрочен план. Киното е изкуство като всяко друго и ако правиш нещо, защото просто е cool или защото са ти платили, веднага си личи. Ако като творец създадеш нещо свястно след първия ти филм, публиката с нетърпение ще очаква втория ти, след това третия и т.н. Ако създадеш една боза, върви обяснявай после, че нямаш сестра.

Продължавам да си мечтая за деня, в който някой ще е седнал да си преработи сценария достатъчно пъти преди да започне заснемането на филма си.

Ако отидете да гледате Дамасцена, все пак хубаво се раздвижете преди да си заемете местата в залата, запасете се с търпение, както и с достатъчно вода и храна. В противен случай устремени към изхода, може и да не успеете да чуете или да попречите на някого да чуе най-смислените няколко изречения от филма.

Gallery
0

Комплекс “Дамасцена”, село Скобелево

Преди четири години бях там за първи път. По онова време комплексът представляваше огромен парк с няколко постройки, в които се помещаваха ресторант, магазинче и малък музей, а по Храма на розата се извършваха довършителните работи. Из двора на ресторанта свободно се разхождаха пауни, лебеди, гъски и още някакви птици, а в стопанство за диви животни имаше глигани и елени. Дори се запознах отблизо с Лъчко – едно много симпатично младо еленче намерено и огледано от собственика, както, между другото, и повечето от дивите животни.

Това, което ме впечатли най-много, обаче, беше начинът на мислене на собственика на “Дамасцена”. В разговор с него разбрах, че една от идеите му включва разширяване на комплекса с изграждане на ваканционно селище. Но за да не се превърне проектът му в един пореден Слънчев бряг с безразборно нацвъкани хотели без канализация и улици без тротоари, човекът първо работеше по изграждането на инфраструктурата и създаването на заобикаляща обстановка, която да е в хармония с цялостната концепция за мястото.

Начинът, по който разсъждаваше страшно много ми допаднаха. Хареса ми и, че е намерил начин въпреки трудностите да реализира идеите си. За перипетиите разказваше шегувайки се.

1

Фестивален сезон есен 2017

Искам да започна с едно уточнение. Макар да съм критична към нещата, за които разказвам, мога да кажа, че повечето ми харесаха. Използвам за индикация начинът, по който съм се почувствала след като съм ги гледала. И според мен това би трябвало да е способът за оценяване на подобни събития. Всеки сравнително адекватен човек би трябвало е в състояние да даде оценка на някакво произведение на изкуството от позицията на зрител. Много съм против идеята, че когато нещо е неразбираемо за публиката е по подразбиране качествено, защото е “много арт” и дълбокомислено. Напротив – ако творецът е бил наясно какво послание иска да предаде и това послание е изпипано откъм смисъл и изпълнение, ще бъде разбрано от всеки. Също съм на мнение, че заради принципно емоционалния начин за предаване на посланията, изкуството има механизми на въздействие, които позволяват да се дискутират  обществени теми и да се постига социално въздействие стига това да е адекватно на времето и мястото.

През последните десетина години ми се е случвало да попадна на представления, от които да си тръгна много депресирана. Това бяха най-вече немски представления, в които най-често някакви хора се щурат по сцената и си крещят заобиколени от разхвърляни предмети и по някое време (поне) един от актьорите се съблича. (Друг вариант е да си направят толкова сложна сценография с  ел. инсталации, че на третото представление да изгърми и директора на театъра да излезе преди представлението да се извинява на публиката.) Депресира ме липсата на смисъл – това поне знам за себе си.

Другият елемент, който е предизвиквал у мен чувство на безсмислие е била липсата на взаимодействие между отделните образи на сцената. Макар актьорите по отделно добре да са си влезли в ролята, съм имала чувството, че всеки играе собствен моноспектакъл и изобщо не отчита наличието на други персонажи в постановката. Предметите от реквизита също просто си лежат там, а не се използват на принципа, че „Ако в първо действие на сцената виси пушка, то в последното действие тя трябва да гръмне”. Много пъти съм си тръгвала без да дочакам края на представленията просто, защото объркването по отношение на видяното ми е причинявало по-големи душевни терзания отколкото съм можела да понеса.

Но случаят със събитията, за които сега искам да разкажа, определено не беше такъв.

Само ще си позволя едно второ уточнение преди да започна същинското повествование.

Има много теории какво е или какво трябва да бъде изкуството. Лично за мен изкуството трябва да задава въпроси и да намира техните отговори; да ти помага да осъзнаваш неща за себе си и за света; да просветлява. Освен това би трябвало да ни напомня, че каквото и да ни се случва в ежедневието, има и един по-добър и съвършен свят, стига да намерим начин да го видим.

Някой би ви казал, че изкуството трябва да провокира и да шокира. Да, изкуството е емоция, но за мен моментът на шок породен от погнуса не е максималното, което може да се постигне. Както и провокация заради самата провокация не е достатъчно условие за качество.

Далеч съм от мисълта, че трябва всичко трябва да са някакви класически произведения, които да се поставят до безкрайност. Напротив, тези нещa, които са се утвърдили във времето като класика са такива, защото “говорят” за непреходни явления като човешката душа или човешките взаимоотношения. Но според мен е важно не просто до безкрай да се преповтарят класически произведения, а да им се намира съвременно тълкуване и с това потвърждение за тяхната стойност.

До преди няколко години силно се възмущавах от така нареченото съвременно изкуство, защото не виждах в произведенията спадащи в тази категория някакво послание. Виждах най-често опит за провокация за нещо, но провокация към какво… не става ясно. Отрицателното ми отношение се промени миналата година, когато посетих Деветото издание на Берлинското Биенале за съвременно изкуство. Тогава за първи път видях фестивал организиран около цялостта концепция и много се впечатлих. Всъщност истинското произведение на изкуството беше смисълът вложен от кураторите. Те бяха открили теми (най-вече противопоставящи се една на друга идеи) и ги бяха съобразили с местата, на които се провеждаха събитията и разполагаха изложбите. Например едната локация беше сградата, в която се е помещавал държавният съвет (Straatsrat) на ГДР. По настоящем същата тази сграда е “приютила” частно бизнес училище и на фона на социалистическия интериор са накачени монитори с борсови индекси. Засяга се темата за разделението на Берлин на източен и западен, на социалистически и капиталистически.

Една от другите локации пък беше бункер. Аз си мислех, че е нещо останало от последната война, но всъщност е телекомуникационен бункер. Там темата е парадоксът в кооперацията публично-частно. Докато предишната сграда е първоначално обществена сграда, която по настоящем се използва за частни цели, то бункерът е точно обратното. Бункерът е комерсиална частна сграда отворена за обществеността като място за експозиции.

И така имайки предвид историята на сградите, изложбите, които се подреждат вътре се съобразяват с функцията, която сградите си изпълняват по принцип или са изпълнявали в миналото. Това също е съвременно изкуство, но със смисъл – осъзнаване на връзката изкуство – градска среда.

Може би в някакъв момент ще напиша една по-подробна публикация за Деветото издание на Берлинското Биенале за съвременно изкуство нищо, че беше отдавна. Но в настоящата публикация искам да разкажа за фестивалите по нашите ширини. Ще стане дума за един традиционен фестивал (Десетото юбилейно издание на Международен куклено-театрален фестивал за възрастни “Пиеро”  в Стара Загора), два еднодневни полутрадиционни полуфестивала (Нощта на изкуствата/учените в Стара Загора и Празникът на града) както и за серия от събития, които се провеждат за първи път в рамките на Международен студентски театрален фестивал „Данаил Чирпански“. Материалът ми няма претенции за изчерпателност (тъй като на нито един фестивал не успях да посетя всички събития от програмата) и описвам по-скоро лични впечатления и размисли, които са породили у мен събитията. Опитала съм да си направя нещо като самоанализ на емоциите, които съм изпитала и да ги облека в думи. Мисля, че ако не друго, ми е било полезно. За по-лесна ориентация в текста, информацията за отделните събития е разделена визуално с подзаглавия.

Първоначално имах идеята в тази публикация да разкажа и за Празниците на изкуствата “Аполония” 2017, но понеже текстът стана много дълъг, отделям разказа си за впечатленията от там в друга публикация. Нея можете да намерите ето тук.

 

Международен куклено-театрален фестивал за възрастни “Пиеро” 

24.09.2017 – 19.09.2017

Брой посетени събития: 2

Спътници, съпреживели събитията: Николай

Ще започна с една генерална критика: медийната кампания на “Пиеро” беше убийствено слаба. Мисля, че тези, които се грижат за организацията на фестивала разчитат на интереса на традиционните си посетители и на участниците в него. Това, според мен, говори за много голямо подценяване на значението на събитието, както и за труда, който са положили участниците. Очевидно организаторите изобщо не са запознати с възможностите на по-съвременните средства за комуникация, а разчитат единствено на по-архаични способи. Това, че са разпечатали и разлепили плакати и публикуват анонси за представленията на страницата на Кукления театър във Фейсбук 1-2 дни преди събитието далеч не стига в днешно време като медийна кампания. Направо ми е тъжно, че им липсва по-голяма креативност. И това ми било честване на десето юбилейно издание. Така че за медийната кампания 0 точки. Слаб 2.

Да продължим със съдържанието. Може пък да намерим нещо интересно.

“Пиеро” се откриваше от Живота бяс, в което участваше Стефан и ми се искаше да го видя. Може би най-вече защото Стефан съм го виждала на сцена единствено като Бай Мавруд от Минута е много и в един друг мюзикъл – Кабаре за 3 Евро. Но това беше още в гимназията.

Обаче нямаше билети. Стефан от своя страна говореше не особено ласкаво за представлението. На няколко пъти ми се стори, че предпочита да не го гледам и някак си му се струваше нечестно, че хората проявяват такъв интерес. Но въпреки неговия тих протест билетите бяха изкупени, а аз не получих нито един от тях.

Така че първото събитие от “Пиеро”, което посетих беше през втората фестивална вечер и се именуваше  Сърцето на динята. Състоеше се на Античната улица в Историческия музей. Влизаме и виждаме Стефан. Извини ми се, че не е успял да намери билети, но било по-добре, че сме го пропуснали.

– Аз си мислех, че е голям хит. Защо иначе ще е пълна залата и разпродадени билетите?

– Просто животът е такъв! – ми отговаря Стефан и ме вкарва в размисли за абсурдността на ситуацията. Да участваш в нещо и да съжаляваш, че има успех. Някак си по-нормална би ми се струвала обратната ситуация.

Иначе за Сърцето на динята: Един мъж и една жена представяха разни народни песни, поговорки, скороговорки на фона на музика и визуализации, прожектирани на екран зад тях. Като цяло беше приятно за слушане и гледане. С малко фантазия на моменти приличало на Dead Can Dance според Николай.

20170925_222130

Не беше особено посетено, макар че беше със свободен вход. Това го отдавам на повече от уникалната медийна кампания. Какво е повече от уникално? Ами несъществуващото. (Това съждение е от едно от клипчетата на Азов, за когото разказвам в публикацията за “Аполония”).

Очевидно от Сърцето на динята си бяха избрали мястото, защото беше с антична атмосфера освен това е в исторически музей, т.е. проявление на висока култура. Но какво общо имаше фолклорът с руините на Августа Траяна така и не разбрах. Смисълът ми бягаше, може би, защото еклектиката беше на прекалено високо ниво.

За обстановката: бяха сложили едни червени плюшени възглавнички вместо столове. Някои хора от публиката обаче се бяха подсигурили с по няколко, оставяйки някои като нас без възможност за омекотяване на седалищните части. Честно не го разбрах това. Към края на представлението успях все пак да се добера до една от възглавничките и си беше напълно достатъчна за определената й цел. Защо на някои не им стигаше, не разбрах.

Най-силно привлече вниманието ми, обаче, следният надпис:

20170925_212903.jpg

Това беше наистина един много сериозен надпис, тъй като аха да стъпиш на античния зид, аха е дошъл император Траян и ти е отсякъл главата. Е не чак… но идваше един чичко уредник и започваше да ти размахва заплашително пръст и да те мъмри. “Не можеш да мъмриш, брат!”

Та това доста разваляше иначе по-скоро приятното изживяване от мероприятието. В крайна сметка, защо са го направили там, щом е такъв проблем публиката да стъпи някъде. Ама разбира се… защото руините са много арт.

Второто представление, което посетихме беше Stand-up Muppets (sic!) show. (Sic! означава, че грешката е на автора. Би трябало да е Stand-up Muppet show.) Отидохме в една дъждовна вечер. Представлението беше във фоайето на Кукления театър. До края не разбрах защо точно там. Имаше само една кратка реплика, която даде някаква индикация. Единият персонаж (куклата) се подиграваше на кукловода, че той не е актьор след като е във фоайето, а не на сцената. Доста беше тясно и задушно. Освен това има едни колони в помещението, които пречеха на гледката, ако си седнал в страни. Имаше много правостоящи. Публиката, струва ми се, се състоеше предимно от участници във фестивала.

Представлението се състоеше от  общо 5 (словом “пет”) етюда, в които куклите се водеха от двама акьори. Имаха по два етюда самостоятелно и един, който изнесоха заедно (с една триглава ламя).

20170926_224723

След първите два индивидуални етюда имаше антракт. Първият етюд (изигран от мъжа) беше интересен и смешен с главен герой мърморещ възрастен човек, а за вторият (изнесен от жената) с Николай бяхме единодушни, че е плосък. Ставаше дума за престаряла дама с нимфомански наклонности.

В антракта излязохме на въздух пред театъра и Николай ми разяни, че при stand-up комедията началото е силно (беше такова), средата – не толкова и накрая всичко завършва отново силно. Така че имаше някаква надежда нещата да тръгнат нагоре след плоския етюд на куклената актриса. Все пак влязохме леко скептично настроени и не си заехме първоначалните места, а останахме като правостоящи най-отзад. А и както вече споменах – беше много задушно в това фоайе, така че гледахме да сме по-близо до източника на свеж въздух.

За доброто настроение на публиката в антракта се грижеше едно момче с китара. И след няколко песни, излезе  жената, този път със силен етюд с главен герой някаква био-веган-ultra-spiritual йога кифла. Мъжът беше с някакъв по-скоро безконцептуален етюд с главен герой змия-хомосексуалист (?!).

Последният етюд с триглавата ламя, който изнесоха заедно им се получи добре, така че пророчеството на Николай за силен край се сбъдна. На мен лично ми беше забавен и ми хареса най-много, защото беше максимално изчистен от цинизми.

Като цяло представлението беше забавно и непретенциозно.  Хумористичният ефект се очакваше да дойде от употребата на определени изразни средства. Нямаше заиграване с концепции или ситуации, а по-скоро се разчиташе на изричането на нецензурни думи и шокът, който би трябвало да причинят, когато са казани на всеослушание. Това, лично за мен, е жалко. Виждам една преекспонирана липса на цензура: можеш да кажеш всичко и вместо интелектулен похват като сатира, предпочиташ да занимаваш публиката със злободневни теми. Коментарите в Stand-up Muppets (sic!) show бяха по теми като личен живот и сексуална ориентция. Това е лесно да се прави, защото просто е лесно да се присмиваш на различните. Което повдига у мен въпроса: дали пък няма автоцензура при изказване по по-значими обществени теми?

След представлението с Николай си направихме една импровизирана, кратка, но задълбочена дискусия на тема: Подценявана ли е публиката заради съдържанието, което й се поднася?

Визирахме особено темите, които си беше избрала да ни представи куклената актриса. Според Николай тя умишлено си беше избрала такъв материал, защото е била с идеята, че идва в някакъв малък, провинциален град и публиката й е много под нивото. Според мен просто такива й бяха възможностите и не беше в състояние да измисли нещо за “по-достойна публика”.

От там продължихме как в днешно време няма mainstream и масовост при културните събития , а по-скоро малки локални културни прояви. Филми, музика и т.н. не са достояние на публиката навсякъде по света. Има голямо разнообразие, и се налага да проявяваш специален интерес, за да намираш нещата. Изисква се активно боравене с медиите (главно с Интернет) определени познания като техническа грамотност, критично мислене, дори самоанализ на предпочитанията. Необходимо е също и осъзнаване на собствената нужда от консумация на определено медийно съдържание (например: не искам да се напрягам, искам да гледам комедия).

Така че “Пиеро” никак не ме впечатли. Вярно, че посетихме само представления със свободен вход, но на МСТФ “Данаил Чирпански” входът също беше свободен и представленията бяха, по мое скромно мнение, в пъти по-добри. 12 лв. за вход на представление от програмата на “Пиеро” наистина ми се струваха твърде рисково начинание. Не знам до колко са били пълни салоните, но може би една по-ниска цена, би била разумен ход.

P.S. Имаше една инсталация Ангелът на мечтите, за която Николай ми разкaза, но аз не успях да посетя, заради метеорологичните условия. Беше обявенa за два последователни дни в Градската градина, но втората вечер времето се развали и нещото беше отменено. Николай беше присъствал предишната вечер. Разказа ми, че някакви хора облечени като ангели и вероятно извънземни същества (въпреки в костюмите си вторите му приличали повече на сперматозоиди) казали на хората, които в този момент се намирали в Грaдската градина да си пожелаят желание. Желанията помагали на някакви хартиени фенери да летят. Повечето, които са отразили идеята и са взели участие били деца. Но тъй като фенерите не са отлетели достатъчно нависоко, единият от ангелите им е казал: “Не мечтаете достатъчно силно. Мечтайте повече!” След тази забележка явно децата са се размечтали по-силно и запалените фенери са отлетели по посока на сградата на общината. Какво ли са си мечтали тези деца…?

„Нощ на изкуствата/учените” – Стара Загора 2017

Единадесето издание

29.09.2017

Брой посетени събития: 2 изложби и 1 театрално представление

Спътници съпреживели събитията: Павла, Венчето и Митко

Последните десетина години  станаха модерни фестивалите тип “Нощ на…”. Идеята е взаимствана от подобни инициативи в Германия, започнали през 90те години. Според мен името “Нощ на…” е твърде подвеждаща тъй като събитията приключват най-късно към 23-24 часа, т.е. става дума по-скоро за вечер на нещо си. Второто, което не харесвам е, че всичко е сблъскано в рамките на няколко часа на различни локации и трябва или да притичваш от едно място на друго или да се позиционираш на едно и да си останеш там. В случая ние избрахме второто и отидохме в Художествената галерия, по-известна като Бившите хали. Програмата за вечерта беше изложба на стари кукли за куклен театър и едно кратко театрално представление, отново с кукли. Последното беше предвидено и за програмата на “Пиеро”, но мисля, че поради лоши метеорологични условия не се проведе изобщо. Беше предвидено за Градската градина.

Отидохме горе-долу на време за представлението, но тъй като нямаше изгледи да започне скоро, разгледахме изложбата от стари кукли за куклен театър. На мен лично реакциите на посетителите ми бяха по-любопитни от самата изложба. Някой хора си харесваха определена кукла и се снимаха с нея. Куклите си изглеждаха сякаш имаха собствен характер, но и бяха малко зловещи така накачени по стените – все едно животът си е отишъл от тях.

Обиколихме изложбата и си заехме местата. Обещаното представление Концертът на куклите на Театър Мале-Мале (София) все още нямаше изгледи да започне скоро. 20 минути след часа обявен за начало, все още строяха декорите. Наблюдавах ги и тайно си мечтаех строенето да е замислено като някакъв тип перформанс. Ако беше така, определено, щях да се зарадвам, но откъде такава изобретателност.

Направих асоциацията с една известна картина “Черен квадрат” на Казимир Малевич, но тук в някакъв триизмерен вариант. Мисля си, обаче, че само аз си я правих за мен. После квадратът еволюира в черен правоъгълник, а накрая над него заизкачаха разни кукли и затанцуваха на фона на музика.

На това място се разбра колко е неподходящо мястото за изнасянето на това представление поради архитектурните специфики на залата (все пак това са бивши хали и са създадени с друго предназначение). Щом пуснаха музикалния съпровод, помещението закънтя. Понеже се получаваше и ехо-ефект, беше неприяно за слушане. Запитах се дали тези хора си бяха направили една репетиция на място. Май не бяха, защото иначе при наличието на нормално функциониращи сетива, биха установили недостатъците на мястото. Затова хората в днешно време правят site-specific art, т.е. за конкретното място. Но хайде да си затворим очите за това… те са искали да изнесат представлението в Градската градина, обаче времето не е позволило, затова – компромисен вариант е била Художествената галерия.

Но самото представление беше също объркващо. Както и заглавието му подсказваше, ставаше дума за куклен театър и подобно на  Stand-up Muppets (sic!) show представляваше няколко етюда. На мен лично ми беше трудно да намеря някаква форма на сюжет, а и неприятното кънтене твърде рано ме принуди да потърся начин за бягство от залата.

Затова слязох в подземието на галерията, където се очакваше да има изложба на икони. След мен се затича някаква уредничка на галерията и затрополи надолу по стълбите. Седна на един стол пред помещението и когато реших да направя няколко снимки, измърмори нещо, че от СОТ се обадили и не можело. Кога пък успяха да й се обадя, не знам. Тази изложба с иконите им била от постоянната експозиция, но чудно защо при никое посещение не бях виждала. Определено я препоръчвам. Иконите изглеждат много по-различно в галерия отколкото в църква. Дори и само заради това си заслужава да се види.

Като се качих отново в залата, представлението беше свършило и публиката се разотиваше. Направихме кратък разбор на видяното. Павла беше особено възмутена, че в единия етюд се бяха опитали да разкажат любовна история, за двойка, която се запознава през 30те години на 20ти век в Ливърпул. Това нещо на фона на Jail Rock на Елвис Пресли. Доста непоследователна концеция. Или може би целта е била както и при Сърцето на динята – създаване на максимална еклектичност без постигане на целта в крайна сметка.

Колкото до медийната кампания на “Нощта на…” (каквото беше там), единствено в часта с учените имаше опит за такава. Лично аз не знаех, че има “Нощ на изкуствата”, добре че беше Павла да ме просвети като ми изпрати линк към някакъв апокрифен сайт.

Международен студентски театрален фестивал

„Данаил Чирпански“

01.10.2017 -07.10.2017

Брой посетени събития: 5

Спътници съпреживели събитията: Николай, Павла, Венчето, Димитър, Ани, родителите на Ани.

От всички събития, за които става дума в тази публикация МСТФ “Данаил Чирпански”  ми хареса най-много.  Първо заради идеята, около която е създаден – в памет на съученик и приятел. Личи си, че фестивалът е правен с чиста и неподправена емоция. Наистина, въпреки този млад актьор да го бях виждала само два или три пъти, много ме разчувства, че е бил такова вдъхновение за приятелите и състудентите си, че да се захванат да организират фестивал. Определено невидимото присъствие на човека, в чиято памет е създаден фестивала се усещаше.

Второ, хареса ми добрата медийна кампания. За фестивала се знаеше от достатъчно дълго време, имаше си адекватен сайт, Фейсбук страница, медийни участия на организаторките, клипчета с известни хора, които го промотират, тийзъри… изобщо всичко необходимо. Според мен този огромен интерес се получи именно благодарение на медийната кампания на фестивала, която е съвсем професионално изпълнена. Освен това организаторките са започнали като авторки в собствен сайт за театрална критика lovetheater.bg, така че са си помислили за активизирането на публиката още преди самия фестивал. Включително и сега, след края на фестивала продължават да създават и публикуват медийни материали. За цялата работа по промотирането – едно голямо браво!

Но… едва ли организаторките са очаквали чак такъв интерес и от там идват няколко организационни слабости.

Първо, понеже всички представления бяха с обявен свободен вход, имаше някакво стълкновение преди всяко. То можеше да се очаква, защото хората обичат културни събития на аванта.

Например, представлението Бай Балчо споменува беше обявено за 18 часа, а още в 17:15-17:20 на пейките пред Драматичния театър се бяха събрали хора, вероятно с идеята да си осигурят места. Около 15 мнути преди обявения за начало час се започна едно сбутване с отделни провиквания “Запази ми място!”.

Когато все пак успяхме да влезем и се настанихме на местата си, мина време докато започне представлението, защото разместваха някакви хора, които бяха седнали на местата за официалние гости и журито. Завесата се вдигна с около 20 минути закъснение.  Това реално можеше да се избегне, по два начина:

  1. Да се обяви вход, от да речем 2 лв., с което се постига макар и минимално отсяване на публиката. Така не идват абсолютни кибици. Събраните средства може да се каже, че се инвестират в някаква кауза или в следващото издание на фестивала. Според мен това е по-практичният вариант, тъй като съм доста против идеята, че изкусвото и културата трябва да са напълно безплатни. Имайки предвид, обаче, че най-вероятно идеята е била да се напълни максимално залата, както и че е първо издание на фестивала, може би вторият вариант е по-удачен.
  2. Да има все пак вход с покани и безплатни билети с указани места. Това съм го виждала в театъра в Майнц в Германия, където си изкарах студенските години. Театърът имаше договор с университета по 1 евро от семестриалната такса на всеки един от близо 20те хиляди студенти да отива в касата на театъра. Така  можехме да ходим на всички представления (с изключение на премиерите) напълно безплатно. Но все пак трябваше да си вземеш билет с място от касата преди представлението. И така нямаше бутане на влизане и разправии за места. Беше печеливша ситуация за всички: представленията се играят на пълен салон, а студените имат възможност за посещение на културни събития (колко бяха качествени е друг въпрос).

Втората ми критика е, че след премиерата, всички представления, които посетих започваха с голямо закъснение. 15-20 минути след часа обявен за начало вратите на театъра все още бяха затворени. Това не беше приятно за публиката.

Трето, можеше да упоменат някъде представленията на какъв език се играят и ще има ли субтитри.

Четвърто, не разбрах защото допълнителната програма беше държана толкова дълго време в тайна.

Но… Относно представленията…

Започвам с откриването и Бай Балчо споменува. Хареса ми, че се говори на диалект – определено беше нещо различно. Като цяло, обаче, представлението беше прекалено дълго и в един момент стана малко отегчително.

Не беше и точно пиеса, а по-скоро три етюда (Павла ги нарече скечове). На мен ми приличаше повече на някакво упражнение, отколкото на пиеса. Не разбрах защо всички бяха облечени в еднакви парцали. Това беше объркващо, защото нямаше някакъв визуален начин за различаване на героите. Особено в третия етюд мъжките персонажи за мен бяха абсолютно еднакви, да не си говорим и че няколко от героите носеха едно и също име. Сюжетът така или иначе беше достатъчно сложен и заплетен, че да се обърква допълнително публиката с безлични персонажи в еднакви костюми. Отделно, точно на третия етюд, спряха прожекорите осветяващи сцената и актьорите продължиха да играят на тъмно. От една страна – респект за хладнокръвието, което проявиха актьорите и продължиха представлението (the show must go on), от друга страна с техническия проблем съвсем се загуби нишката на историята. За разлика от мъжките персонажи, женските изпъкваха много повече, като последните бяха в пъти по-добри и запомнящи се, защото имаха много по-ярък характер.

Не мога да пропусна и един по-скоро дразнещ елемент и това бяха резюметата на отделни откъси на английски предназначени за международната публика. Според мен трябваше да си сложат субтитри както се прави в такива случаи. Естествено липсата им се аргуменира с това, че представлението се играе на диалект и комичният ефект идва от там, няма как да се преведе адекватно… и т.н. и т.н. Обаче прекъсването на английски, според мен, убиваше много от духа на представлението и едни субтитри, макар и по-трудоемки за направа, щяха да са далеч по-адекватни. Освен това резюметата на английски на първия етюд бяха след случващото се на сцената, а на втория и третия – преди. Ако разбираш и английски и диалекта, ти се разваля цялостното удоволствието от представлението.

Бай Балчо споменува без субтири определено не е подходящо за включване във фестивална програма на международен фестивал. Но макар, според мен, представлението да имаше няколко основни слабости, нямаше как фестивалът да бъде открит по друг начин, след като човека, в чиято чест е създаден фестивалът е участвал в него.

Накрая участниците в постановката, след като се поклониха отправиха аплодисменти нагоре, от където може би техният приятел ги гледа. Изпяха и “Бел кон” на Влатко Стефановски. Предполагам, че свързват песента с приятеля си, който не е вече сред тях, понеже съм виждала видеоклипове как я пеят на края на същото представление.

Вторият ден от програмата го пропуснах, затова продължавам направо от третия. Организаторките явно се бяха усетили, че става навалица и затова излязоха със съобщение, че участниците са с приориет за влизане в представленията. Това определено не беше най-елегантният начин за излизане от ситуацията.

На Индианската кралица помолиха чакащите пред театъра да дадат път на участниците във фестивала, които си имаха отличителен белег. За следващия ден (четвърти фестивален ден) имаше някакви обявления в програмата за това как Старовремски помещичи ще е само за участници. Моите приятели, с които в този момен чакахме пред театъра, за да гледаме Индианската кралица се възмущаваха “Да, много хубаво! Има едно много интересно представление, което няма как да видите!”. Недоумяваха защо изобщо са го сложили в програма след като е ексклузивно за участниците. По принцип идеята е, че като си участник, можеш да посещаваш представленията безплатно и то, ако има места незаети от хората, които са си купили билетите. Отделно тези Старовремски помешници се очакваше да се играят в камерната зала, която има по-малко от 50 места. Поне се бяха сетили да го направят със заявка по e-mail.

Малката недомислица в организацията с разпределението на местата, даде сериозни последици в недоволсвото на гостите. Но тъй като е първо издание и представленията бяха наистина интригуващи, повечето махваха с ръка и казваха “Може да им се прости”. Може би за следващото издание освен за предварителни заявки ще помислят и за по-голяма зала.

Но да се върнем на Индианската кралица. Заемаме си местата в залата, която този път не беше толкова препълнена като на откриването. Бяхме малко скептични след първото представление, на което действието беше прекъсвано от резюметата на английски език, затова седнахме на края на реда с готовност да си тръгнем. Обаче от испанската трупа добре се бяха сетили представлението да е без думи и останахме до края. За самото представление мога да кажа, че беше доста авангардно и по-скоро с характер на някакъв пърформанс. Първо започна с дълга музикална интродукция на спусната завеса. Не разбрахме какъв беше смисъла на това. Моята хипотеза беше, че музикалната интродукция е замислена за времето докато се настаняват гостите по местата си, но защо я забавиха – не стана ясно. Когато се вдигна завесата на сцената се появи нещо като човешка скулптура, като онези, които изобразяват еволюцията, само че двойна и огледално направена. После завесата отново се спусна… пак някаква склуптура, която може би изобразяваше море, по което се носи пушка със закачен на цевта испански галеон (предполагам, че беше такъв, защото мисля, че цялото представление беше нещо като критика към колонизаторското минало на Испания. Май тях тази част от историята им причинява същото чувство на срам каквото е и за немците Холокоста).

20171003_192521

През по-голямата част от времето по сцената безцелно тичаха нашарени тела по бельо, които трябваше да символизират клетите коренни жители на Новия свят. По едно време се появи лекар, побутващ носилка, човек в стерилен костюм с пръскачка, който като напръскаше индианците май ги обезпаразитяваше и те се струполясваха един върху друг на една купчина. Може би умираха. Имаше и свещенник, който покръстваше индианците и при него хората взеха, че оцеляха. По едно време положиха едната от индианките върху носилката, разрязаха я и й извадиха сърцето. (На това място искам да отблежа специалните ефекти, които бяха приложили. Като за театър бяха доста реалистични. Явно за някои зрители до толкова, че решиха да напуснат залата  в момента на разрязването.) После дойде някаква жена и изпи кръвта от сърцето на индианката. Обаче тази на носилката както си лежеше се съживи и хукна с другите, които бяха възкръснали от купчината, на която бяха струпани. По някое време отгоре се спусна един дървен кръст и двама от индианците го замлатиха с едни сопи. Краят му се отчупи и разни конфети се разхвърчаха от тази своеобразна пинята.

После някакъв турист снимаше, индианците пак бягаха в кръг. Накрая им спуснаха две решетки (върху които съзрях надпис Ecotoi и ми стана смешно) индианците се наметнаха със златисти наметала като тези, които се използват за затопляне на бедстващи хора а жената, която ги стреля с пушката с галеона в първата част се разходи от другата страна на оградата. Индианците тръгнаха да се катерят едни върху други, явно в опит да прескочат оградата, обаче не успяха. И така свърши представлението.

Реално имаше доста безсмислено тичане по сцената и действието можеше да се “сбие” в максимум 30 минути. Изглеждаше ми в голяма си част пълна импровизация. Хаосът би могъл да е много по-добре хореографиран. Естествено варианта, по който е представено сега е много по-лесен за правене. Николай отново направи музикална препратка, защото според него визуално представлението приличало на клип на Nine Inch Nails. Като цяло се съгласявам с него.

Макар и не съвсем изпипано като синхрон между отделните образи на сцената, това беше единственото представление с опит за някаква социална критика. Това ми хареса… до някъде. Не ми хареса, че критиката беше толкова едностранчива, а това я правеше да изглежда повърхността. Малко ми изглеждаше като бунт без кауза.

Тук прекъсвам малко повествованието за МСТФ “Данаил Чирпански”, защото представлението Старовремски помешчици предвидено за 04.10.2017 отпадна по технически причини. (В последствие имах информация от вътрешен човек, че участниците са си загубили декора. И хайде като сме го подкарали на клюки да спомена и че след Индианската кралица от Драматичния театър не са разрешили на участниците в представлението да се измият. Те бяха наистина целите нашарени с боя. Пак се изложихме пред чужденците). Иска ми се междувременно да разкажа за едно друго събитие провело се на този празен от театрални спектакли ден.

 Стефан Вълдобрев и Обичайнте заподозрени

04.10.2017

Спътници съпреживели събитието: майка ми, Павла и нейната майка, Венчето

20171004_191626

Това е събитие от културния афиш на общината. Въпросният културен афиш е отчайващо слабо промотиран. Това някак си не ме учудва, имайки предвид кой стои зад съставянето му и как мисли. Медийната кампания се състои предимно от разлепяне на плакати, които са сякаш подготвяни за състезание “Колко текст може да се събере на определена площ”. Плакатите са изключително невзрачни. Кой ще е този, чието внимане ще привлекат докато си върви по улицата? Ние видяхме един от тях съвсем случайно след Индианската кралица само защото останахме пред театъра след като останалите хора си бяха тръгнали и изтъпявахме с някакви разлепени обявления на вратата на театъра.

Концертът на Стефан Вълдобрев и Обичайнте заподозрени беше от програмата за Празника на Стара Загора (05.10). Събитието беше слабо посетено.

Но разбира се на концерта още в началото се благодари на общината и в частност на зам.-кмета по културата. Това сега не го разбирам изобщо… какво толкова й благодарят на тая община – не й ли е това работата? Особено пък и на тази конкретна персона – зам. кмета. по културата – не й ли е работата да организира такива събития. И от МСТФ “Данаил Чирпански” имаше едни благодарности, едни чудеса. И защо? Затова че Сота гледа?

Случаят с този концерт беше много странен. Беше обявен на страницата във фейсбук на изпълнителите едва ден преди участието. Все едно те сами не са знаели до последно дали ще свирят. Просто си представяхме как въпросния зам.-кмет по културата е врътнал една шайба на бившия си ученик и му е казал:

– Така и така, ела да свириш на 05.10! Има празник на града, ако си забравил.

– На 05.10 не мога, но мога на 04.10.

– Добре тогава, ела на 04.10.

Та тия благодарности ми се сториха доста неискрени нищо че бяха отправени към бивш учител, а аз имам особено уважително отношение към учителите. Но освен зам. кмета по културата в публиката се оказа и друг бивш учител на Стефан Вълдобрев – г-жа Таня Стаматова. На мен лично не ми е преподавала, но съм чувала само хубави думи за нея. И тя не чакаше благодарности, а към края на концерта сама отиде и подари цвете на бившия си ученик. Мисля, че този жест беше много красив и трогателен. Разбира се и реакцията на Стефан Вълдобрев беше искрена и неподправена. Призова ни да обичаме учителите си… не зам. кметовете и директорите, а учителите. Последните са наистина малко.

И още нещо пак по повод приумиците на изключително иновативната ни община. Как ще знаеш, че 05.10 е Празникът на града, в Градската градина има планирани събития в поне три поредни вечери, има международен студентски театрален фестивал и точно тогава ще решиш да сложиш огради пред сградата на общината и да сигнализираш започването на ремонт? Що за хора са това? Това не са хора… това са пустиняци, ще ви отговоря аз… без грам чувство за естетика и грам организационна мисъл. Да не си говорим, че не разбирам какво му имаше на площада пред общината, че да трябва да му мислят нова концепция и да го разбиват. Ами нищо му нямаше, но нали трябва отново да се усвоят едни пари за нещо. Не знам защо в този град не се ценят вече съществуващите градски пространства. Сега ще изскочат и някакви части от руините на Августа Траяна и ще им едно чудене какво да се прави…

Не ме разбирайе погрешно. Нямам съмнения към качеството на проекта, който е направен. Знам чие дело е и мисля, че архитектите са си се отнесли професионално. Имам обаче големи резерви към мотивите за поръчването му и към качеството на изпълнението му имайки предвид кои са възложителите. Мисля си и, че е ненужен и неоправдано сложен.

А иначе концерта беше супер. И млади и стари обичат Стефан Вълдобрев и Обичайните заподозрени.:)

Но да се върна на  МСТФ “Данаил Чирпански”…

Денят е 05.10.2017, а представлението е Лица и е от Грузия. Пред театъра срещам Ани с родителите й. Накрая на представлението баща й много добре резюмира видяното: “Театър на грузински език по текстове на японски автор със субитри на английски, които се четат само в 30 процента от времето и цялото това нещо с пантомимичен характер.”

20171005_184529

Авангардно. Честно казано сюжетът малко трудно се следеше. Гледахме го от първи балкон. Субтитрите се прожектираха на едно платно, което беше част от декора на представлението и наистина трудно се виждаха при по-ярко осветление. Освен това на моменти прескачаха. Това, което аз лично разбрах от представлението беше, че ставаше дума за някаква лична история, която започна от една брачна двойка, в която жената умира. После се появи сестра й разказвайки своята лична драма. После изникна от някъде любовникът на починалата. След това май се разказа семейната история на любовника и накрая може би се появи майката на починалата в началото жена. Мисля, че това се случи на сцената или поне това беше, което аз усетих и преживях. Беше красиво направено. Само не разбрах защо всички носеха куфари. От този реквизит имаше смисъл реално единствено в един много кратък момент, когато единият от женските персонажи извади от куфара си дрехи и ги заразхвърля по сцената. Когато си изигра ролята, същите тези дрехи бяха прибрани в различни други куфари.

Куфарите ме подсетиха за едно друго представление, Миграцията на белите китове на Театрална експериментална трупа ТЕЗИ, където куфарите бяха част от реквизита, но бяха далеч по “обиграни” (така се казвало на тетрален език, когато имаш някакви предмети от реквизита в максимално много “превъплъщения” със символичен смисъл. Например един банан, може да е плод, но може и да е телефон). На сцената на Миграцията на белите китове куфарите бяха пейки, лаптопи, корем на бременна жена…

В програмата на МСТФ “Данаил Чирпански имаше включено представление на Театрална експериментална трупа ТЕЗИ като част от допълнителната програмаНикога Не Умирайте – товаможесериозноданаврединавашетоздраве.

20171006_150958

Декорът на Никога Не Умирайте – товаможесериозноданаврединавашетоздраве. За мен имаше един голям момент на изненадата, но няма да кажа какъв е, за да отидете и сами да разберете.

Хареса ми. Дори много. Визуално и простично като декор. (Само имаше една актриса с яркочервен маникюр, който си мислех, че по някакъв начин ще бъде застъпен в действието и да ме направи много щастлива, но не би.) Без думи. Не знам дали героите бяха първобитни хора или пък действието се развиваше в някакъв постапокалиптичен период. Може би героите просто бяха клошари на сметище, защото непрекъснато изравяха някакви предмети и им намираха приложение. Честно казано това представление ми хареса най-много, нищо че не беше в състезателната програма. Видях взаимодействие между образите, видях и някакво разсъждение относно характерното поведение на едно макар и малко и с неясен произход общество. Не знам дали замисълът наТЕЗИ е бил такъв, но все пак. Такава беше моята асоциация. Отделно ми харесва какво име са избрали на формацията си, защото аз виждам двойствен смисъл “ТЕЗИ” – като показателно местоимение и “ТЕЗИ” като множествено число на теза. Също не знам дали е умишлена играта на думи.

Само не разбрах защо допълнителната програма (в която беше Никога Не Умирайте – товаможесериозноданаврединавашетоздраве) бе оповестена толкова късно). Аз лично научих, че има такова представление заради едни брошурки на английски, които някакво момиче раздаваше в Градската градина по време на концерта на Стефан Вълдобрев и обичайните заподозрени.

Последното представление, което гледах от програмата на МСТФ “Данаил Чирпански” беше Метаморфози. Това бяха отново няколко етюда по произведения на Гогол и Кафка на Руската Академия за театрално изкуство. Много сериозен литературен материал. Heavy stuff. Направо си беше тежкарско. На мен ми изглеждаше малко като генерална репетиция, нищо че актьорите играха с голямо самочувствие и от всички бяха тези с най-силно сценично присъствие. Усетих го чак от втория балкон на Драматичния театър, където единствено се намериха места за нас. От всички представления това най-малко ми хареса. До колкото разбрах идеята беше да се направи съпоставка между творбите на Кафка и Гогол, но на мен ми беше твърде плоска тази идея. Все едно сравняваха два предмета – единият – тъмносин, а другият – тъмносив. Да, приличат си, да, има и разлика и какво от това.

Иначе на това представление, не знам защо, но на втория балкон някакви хора непрекъснато говореха, влизаха и излизаха, което засили усещането у мен, че за следващото издание задължително трябва да има някакъв вход. Поне в някаква степен трябва да се ограничат посетителите, които не се интересуват от случващото се на сцената, а са дошли само защото събитието е със свободен вход.

В заключение…

При МСТФ “Данаил Чирпански” наблюдавах нещо, което не видях при другите фестивали. Изглеждаше така сякаш участниците истински се забавляват заедно. Личеше си, че събитието има дух и това допринася за сплотеността на екипа. Така че силно се надявам да продължат и следващата година, както и да “заразят” останалите културни събития с добрите практики, които демонстрираха. Разбира се очаквам да изчистят и несполучливите елементи.

Като цяло, обаче, съм на мнение, че всичките фестивали пренебрегват собствения си потенциал за социално въздействие. Имам чувството, че се правят единствено за участниците… хем си участник, хем си зрител, но според мен това е твърде ограничено мислене и създава допълнителни проблеми. Творецът би трябвало да си възпита публиката в определен вкус и да се интересува от това посланието му да достига все по-широк кръг от хора. А това, което видях е, че цялостно се подценява въздействието, което може да има изкуството.

Освен това мисля, че се пренебрегват ползите от наличието на един добър сценарий. Представленията са често с перформативен характер – липсва цялостен сюжет и се представят откъси. Това ги прави да изглеждат по-скоро като недоработен материал от репетиция; като чернова на нещо, което би могло да стане много хубаво, стига творецът да си запише и обработи мислите.

Пожелавам да не е много далеч бъдещето, когато и в Стара Загора ще имаме културно събитие подобно на Берлинското Биенале за съвременно изкуство – където събитията са съобразени с характерисиките на местата.

 

2

Дали не става дума за любов?

В следващите редове ще си позволя да подложа на задълбочен анализ едно своего рода произведение на изкуството, което се появи съвсем наскоро в Интернет. Става дума за песента Своднически живот, която за три мунути и 15 секунди предизвика у мен много въпроси и  не отговори на нито един от тях.

Изслушвайки песента и не знаейки от къде точно да започна с разсъжденията си, отворих описанието на клипа в youtube. В последното му изречение намирам едно твърде любопитно изказване: “ЦИКЛОПА & СУАРЕЗ и възпяват модерния своднически живот, задавайки екзистенциалния въпрос: ‘Дали не става дума за любов’?”

Но всъщност какво лирическите герои на песента разбират под понятията “своднически живот” и ”любов”. В клипа няма нагледно проявления на нито едно от двете. Не изключвам, разбира се, възможността с гореспоменатите понятия да въвеждат наименования за съвсем нови философски категории. Обаче дори такава да е била първоначалната им идея, не става по никакъв начин ясно за редовия слушател. Не се дава дефиниция нито на понятието “своднически живот”, нито на “любов”. В такъв случай вероятно трябва да приемем общоприетите дефиниции и за двете, за да можем да продължим с разсъжденията си по анализа на песента.

Добре, със своднически живот е лесно: лирическият герой е приел професията на сутеньор. Но с понятието “любов” не стоят така нещата… Какви са измеренията на любовта в тази песен?

  1. Вариант: Лирическите герои възпяват любовта към сутеньорската професия? Съдейки по тона на песента, вероятно, те са много доволни от житейския избор, който са направили. Решили са да възпеят професията си по подобаващ начин. В два стиха лирическият герой ни разкрива какво по-точно му допада в сутеньорския начин на живот:

Обичам своднически прически,

Тройка по чешки и шведски

Следва изброяване на различни материални блага, придобити в следствие на практикуване на любимата професия. Особено прави впечатление умелото използването на литературения похват наречен епифора (повторение в края на всеки стих) за подсилване на посланието.

Часовникът ми Ролекс е да, а не на вноски

Палатите на село, а не на вноски

Колите ми във Бремен, брат, а на не на вноски.

Лирическият герой е заможен човек и придобива различни блага с размах. Той е разкрепостен в поведението си, материално обезпечен, физически привлекателен и както сам се изрязява “с обноски”.

Изобщо, прави впечатление на човек, който е намерил призванието си в живота и наистина обича професията си. Не споменава нито един нейн недостатък. Затова можем да спекулираме, че любовта, която изпитва е към сутеньорството.

2. Вариант: С понятието “любов” се именуват душевните вълнения по адрес на някоя подопечна жрица на любовта или към някой съвсем страничен обект на чувствата му.

След възпяването на професията, лирическият герой ни въвежда във взаимоотношенията си с безименен персонаж от женски пол, който на сутеньорът му допада да обгрижва.

Харесвам, когато тя ме обича богато

Момиче, търсещо злато

По яхти цялото лято

Дадох й Бентли да кара

Купих й рокли от Зара

Дом Периньончета в бара

Хайвер от шаран.

На това място искам отново да отбележа умелото боравене с литературните похвати – този път с така наречения анжабман – пренасяне на част от фразата от един стих (“обича богато…”) в началото на следващия (“…момиче, търсещо злато”), като по този начин се нарушава първоначалния ритъм определен от стихотворната форма, но пък посланието на стиха става особено емоционално. Очевидно е много важно животът да не бъде воден на вноски.

Вероятно можем да говорим и за градация в степента на ценност на подаръците, които безименната дама е получила, от които хайверът от шаран е най-скъпият. Спекулирам и, че има някаква заигравка с думата шаран, тъй се появява в различни контексти и в двата куплета. Лично аз не се наемам да анализирам метафората, само отбелязвам съществуването й.

За съжаление, обаче, текстът не предлага по-задълбочен анализ на взаимоотношенията между лирическия герой и евентуалния обект на чувствата му. Грижата за безименния персонаж ли представлява любовта, която той адресира в риторичния си въпрос? Това платонична любов ли е или има и физически измерения? Добре ли е, когато сводническия живот е тъждествен с любов? Дали не се усложняват прекалено много професионалните взаимоотношенията, когато се намеси емоционален елемент? Дали сутеньорът не страда от това раздвоение? Отдавайки се на поривите на сърцето си, може да пострада репутацията му, а с това и начинът му на препитание. Дали това няма да се отрази на взимоотношенията му с подопечните жрици, ако една от тях е предпочетена. Безименния персонаж външен ли е за професията? Произведението поставя индиректно тези въпроси, като не дава отговор на нито един от тях.

От предишния куплет стана ясно, че големите разходи не плашат лирическият герой. Дори може да се твърди, че те поддържат статута и самочувствието му. Може би това, което истински докосва сърцето му е всъщност неконтролируемото харчене на пари. За съжаление тази хипотеза не намира нито потвърждение, нито опровержение в песента. С двата куплета се изчерпват разсъжденията на лирическите герои относно тяхната на пръв поглед нерешима житейска дилема.

Във втория куплет се долавя смътното усещане, че грижите на лирическия герой за обекта на чувствата му са всъщност безплоден опит да спечели сърцето на безименната дама. Дали това е така, обаче, не става ясно. Може би всъщност несподелената любов е причината лирическият герой да се отдаде на своднически живот. Всъщност вторият куплет, може би, е една ретроспекция. Тогава със сигурност не става дума за любов, а за дисфукционален опит за справяне с нараненото его на лирическия герой.

На това място бих искала да споделя една хипотеза, която се зароди в съзнанието ми докато анализирах произведението: в първия куплет става дума за сводническия живот, а във втория – за любов. За съжаление, концепциите за тези две философски категории не са разгърнати подобаващо.

Но интересното е, че все пак има някакъв опит за синтез между двете:

Аз съм сводник, който е любовник

и съм [нещо, което не чувам] на почивка във Дубровник

Очевидно любовта не е антитеза на сводническия живот, защото лирическият герой е намерил начин да ги осъвмести и то по време на почивката си в град на адратическото крайбрежие. Отново само в два стиха се поставят много въпроси, на които никой не дава отговор. Например: Само по време на почивката ли сводникът е любовник и обратното? Дубровник ли по някакъв начин предизвиква тези философски търсения? Дали пък на сутеньорът не му харесва да е любовник единствено когато е на почивка на определено място? В такъв случай не би ли трябвало да помисли за смяна на професията?

За съжаление по тези въпроси историята мълчи. До края на песента следва единствено невротичното повтаряне на риторичния въпрос: “сводническият живот, дали не става дума за любов?”

Разбира се, не мога да отмина факта, че в клипа на песента виждаме двама изпълнители, вероятно въпросните Циклопа и Суарез.

(Мен лично много ме смущава псевдонима на единия изпълнител: Циклопa. Защото аз в клипа не видях никой, който дори да наподобява това митично същество. Хайде, ако беше някой поне с превръзка на окото, разбирам, ама така… Би ми било интересно да науча нещо повече за историята зад псевдонимите. Описанието на видеото в youtube дава информация за метаморфозата Big Busy и Dirty Small в ЦИКЛОПА & СУАРЕЗ, но защо и как не става ясно.)

Не става ясно кой кой е, затова човекът пеещ първия куплет ще го наречем Циклопа, а този, който изпява втория куплет – Суарез. Мисля, че така е честно. Та явно Циклопа се интересува от сводническия живот, а Суарез е неговата антитеза, споделяйки ни какви действия е предприел, за да спечели дамата на сърцето си. Двамата се срещат в Дубровник и възпяват любимите си занимания стигайки до поантата, че всеки от тях е сводник, който е любовник, примерно. Но дори така да е… въпросите ми, поставени по-горе, не получават отговор.

Като цяло липста на концепция е очевадна, въпреки че на това място мога да изтъкна няколко сполучливо осъществени елемента.

Първо, адмирации за реализирането на видеоклипа. Винтидж естетиката създадена чрез комбинацията от рамката на телевизор, както и черно-бялата визия са приятни за окото. Но естетическите качества не могат да компенсират за липсата на сюжет например. Във видеото не виждаме реално никакво проявление на своднически живот или на любов… освен може би, ако някое от тези понятия не включва в себе си безцелно шофиране, кръшни танци в изпълнение на двама млади мъже, снимки за спомен на фона на шадраван, наслаждаване на градски пейзажи.

Второ, и двамата изпълнители демонстрират завидни вокални и танцови умения. Песента е завладяваща като мелодия и ритъм. Помни се лесно и има потенциал да се превърне в хит…

Но за да стане това, имам няколко консруктивни предложения. Може би ако оставят клипа и завладяващата мелодийка, но пренапишат основно текста ще се получи аудиовизуално произведение на високо ниво. Аз лично, обаче, ги съветвам, ако решат да продължат с философските трактати на тема любов и сводничеки живот, да помислят за непросветение си приятели и почитатели и да разгърнат в дълбочина тезите си.

По принцип се казва, че, ако е любов си сигурен, че е такава. Така, че щом се чудят толкова много дали става дума за любов, явно не е им е призванието в сутеньорството. Затова си мисля, че най-добре би било да изоставят концепцията свързана с него (ако изобщо това се има предвид) и да се насочат към възпяването на някоя по-добродетелна професия. Тогава може би със сигурност ще става дума за любов.

1

Празници на изкуствата “Аполония” 2017 (26.08.2017 – 05.09.2017)

Брой посетени събития: 2

Спътници съпреживели събитието: сестра ми Димана и майка ми

Събитие 1: Представяне на книгата “Чамкория” от Милен Русков

Заличката на втория етаж на художествената галерия е почти пълна, когато пристигам. Хората наоколо недоволстват, че е задушно, че залата е малка. Mожело e другаде да направят събитието. До някъде съм съгласна с тях. Преди няколко години пак на Аполония, пак Милен Русков представяше книга и беше абсолютно същото. Не знам защо организаторите не са се сетили, че ако тогава е било пълно и този път ще е.

“Да го бяха направили на двора поне” – дават конструктивни предложения от публиката. Дали пък невъзможността да се преместят представянията на книги на друго място нямa нещо общо с традицията на Аполония. Щом толкова години се е случвало в художествената галерия, защо да го променяме точно сега. Явно традицията го повелява…

Часът минава обявеният за начало, а човекът, представянето на чието произведение удостояваме тази вечер с присъствието си е седнал в двора на художествената галерия. Чете си нещо. Вероятно си подготвя откъсите от книгата, които ще представи на глас пред нас, уважаемата публика.

IMG-20170908-WA0025[1]

Възвишение, Чамкория – Милен Русков по принцип

Аз лично не знаех, че Милен Русков е издал нова книга. Разбрах от програмата на Аполония. Заглавието – Чамкория – е звучно и привличащо вниманието. Старото име на Боровец до към средата на 20ти век. Очевидно действието ще се развива някъде там като време и място. Друга асоциация не можах да направя.

Както преди няколко години, когато бях на представянето на Възвишение, така и сега отидох на представянето на Чамкория абсолютно неподготвена и без никакви очаквания.

Езикът

Предишния път във въдуха се усещаше един особен ентусиазъм от излизането на книгата, вероятно заради езика, на който беше написана – някакъв опит за старовремски диалект като звучене. Още докато авторът си чете откъсите, обаче, ми направи впечатление, че думите, които използва са по-скоро съвременни, но видоизменени с добавяне на падежни окончанията. Като четеш такъв текст може да е забавно до момента, в който не си дадеш сметка, че хората по онова време няма как да са използвали думите, които им приписва Милен Русков. Идеите, за които си говорят и могат да дадат оценка на времето си, се появяват много по-късно.

Освен това двама прости хорица (каквито са главните герои в книгата) няма как да имат толкова богат речник – те ще са лаконични, ще говорят по-скоро с думи описващи природата около тях.

Реално има потенциал езикът да е забавен сам по себе си, ако героите се поставят в друга ситуация: например някой от тях да е чужденец и да използва странни думи или да е дошъл с машина на времето от някъде или както е в детските филмчета и сапунките присадят мозък на учен човек на един овчар и… да видим какво ще стане тогава. Според мен, обаче, във Възвишение си е останало на ниво потенциал, а въпросният език е по-скоро затормозяващ за четене. За да е смешно самият автор трябваше да е наясно, че героите му няма как да говорят така по принцип, освен ако не са македонци наши съвременици.

Няколко години след това представяне един приятел ми беше изпратил откъс от негово произведение написано отново на подобен старовремски език, който на мен лично ми звучеше много по-автентично. Като го попитах как го е постигнал, защото никой вече не говори така, ми сподели, че специално е правил проучване за езика с ровене в книги и речници. За него е било все едно учи чужд език. Не си спомням дали и тетрадка речник не си беше направил.

Обаче Милен Русков не спомена нищо подобно като част от творческия си процес. Това, което разказа за Възвишение беше как една сутрин се събудил с готовия диалог между двамата си главни герои и около него написал останалото.

Тази случка не ми се стори чак толкова невероятна, защото сякаш е характерно за писателите да им дойде нещо “свише”. В това не само, че няма нищо лошо, но според мен, дори е необходимо. Показва, че творецът си има фантазия, за което определено заслужава адмирации. Заслужава ги и за упоритостта си да пише на измислен език. Въпреки, че не съм сигурна, че това е някакво особено постижение – просто си влизаш в ролята без много да мислиш за смисъла. Има безброй примери за това как някой актьор импровизира изказване да звучи като чужд език макар и нищо смислено да не казва.

Адмирации също и за високото мнение, което писателят има за себе си и своя труд… лично аз многократно бих се запитала “Това сега някой дали ще го чете?”, но Милен Русков си остава в роля до края и си го написва.

Разказвачът

Воденето на повествованието от първо лице явно се превръща в запазена марка на автора, защото го има и във Възвишение и в Чамкория. Авторът спомена, че това си има своите предимства, но не разясни в дълбочина какво има предвид. По мое лично мнение предимствата са, че това е най-лесният вариант. Имаш един човек и неговия светоглед, през който да пречупиш събитията. Мислейки от позицията на всевиждащия разказвач се налага да съобразиш гледните точки и мотивацията на всичките си герои. И тогава, за да се получи интересно, нямаш право да ги направиш едностранчиви. Положителните трябва да имат някакъв недостатък, отрицателните – някаква добродетел. Когато повествованието се води от първо лице, произведението представлява коментар на случващото се и то най-често представяне на собствената гледна точка. Според мен, за да му се получи по-сполучливо, Милен Русков трябва да си избира герои които са по-близки до него като светоглед и менталитет, а не да слага своя мозък в тяло, което му е чуждо като замаскира несъответствието с говорене на диалект.

Отделно, лично според мен, ако възприеме позицията на всевиждащия разказвач, творбите му ще са много по-лесни за четене, защото тромавият език с падежни окончания, ще бъде “разреден” със съвременен за почивка на ума и очите.

Фактология

Когато започнах да чета Възвишение прекалено рано стигнах до един момент, който силно ме подразни като фактологическа неточност.

Става дума за това, че двамата герои тръгват из Балкана в някакъв огромен сняг, което на мен ми се стори не особено правдоподобно. Времето в Стара планина по принцип е нестабилно дори през лятото. Ставала съм свидетел на това как за половин час от ясно небе започва буря с гърмежи и светкавици.

Затова и никой уважаващ себе си хайдутин зимата не е ходил из планината, а по-скоро ще върти чевермета и ще обръща дамаджани с вино някъде на топло. Затова и дружините са се разпускали есента и са се събирали отново на пролет.

Никой няма да тръгне да гази най-големият сняг, а тия двамцата са тръгнали точно тогава. Не знам авторът дали е чувал какво казват за Копривщица, че лятото е три дни и ако се напиеш можеш и да го изтървеш. Така е по мои сведения на много места в Подбалкана. Авторът може и да е попрочел за времето, обаче по никакъв начин не успя да ме пренесе в обстановката като природна картина и ме загуби за четенето още на частта със снега.

Имайки предвид, че така и не станах голям почитател на уникалния език, на който е написана (реално основната причина да се прочете), се стигна до там, че зарязах четенето на Възвишение прекалено рано. На Чамкория ме загуби още на представянето.

Динамиката – трагикомедия с елементи на разсъждение

Искам да направя едно уточнение. Нямам нищо против Милен Русков. Дори ме впечатлява, че успява да живее от писателската си дейност. Затова ще започна с няколко добри думи за представянето на книгата.

Хареса ми, че в началото направи някакъв план как ще протече събитието, което на мен специално ми служеше за времеви ориентир:

  1. ще ни разкаже за книгата;
  2. ще ни прочете два откъса;
  3. време за въпроси от публиката.

Първото, за което говори Милен Русков беше динамиката в книгата и как може по принцип да се създаде динамика в литературно произведение. Единият вариант според него беше чрез сюжета по примера на Стивън Кинг, който пак според него е голям майстор зарди своите page turner-и. Милен Русков си бил измислил, обаче, друга динамика – трагикомична. Редува трагедия с комедия в книгата и така създава динамика. На мен това ми звучи някак прекалено предсказуемо, за да е комично. Комедията разчита на неочакваното… затова и след като знаеш края на вица е трудно да се зарадваш така както първия път, в който са ти го разказали.

“За да можеш да пишеш трагикомедия, трябва да владееш два жанра: комедия и трагедия”. – сподели той.

Аз лично останах с впечатлението, че той сам си дава оценка като способен да твори в тези два жанра. И за да илюстрира майсторството си, прочете два откъса от Чамкория. Обаче мен не успя да ме убеди, че е вещ и в двата. Дори не успя да ме убеди, че е вещ в нито един. И двата откъса бяха скучни, вярно скучни по-различен начин, но скучни. Имаше някакъв опит и потенциал за проникновени разсъждения по житейски теми, но не бяха стигнали твърде далеч. Комичният откъс беше просташки, а на трагичният не успях да му проследя изобщо мисълта и задълбочените разсъждения за живота. В първия не усетих нищо забавно, въпреки че хората около мен се заливаха от смях, всеки път когато авторът споменеше думата “патка” (но не в смисъла на голям бяла птица с дълга шия). Комедийното в случая трябваше да е вулгарният език. Но защо това трябваше да е смешно не разбрах. За мен така наречения комедиен откъс беше по-скоро трагичен, а този отреден за трагичен се състоеше единсвено от някакво оплакване.

Тенденцията, която наблюдавам с неубедителните герои от Възвишение се проявява и тук. Отново имаме един герой Франкенщайн – на външен вид обикновен човек, но иначе със светоглед на съвременник. Сега, това нещо има голям точно трагикомедиен потенциал, ако се направи добре. Сещам се например за английското сериалче Злостър Черното влечуго особено за трети сезон (Хю Лори е принцът регент, Роуан Аткинсън е неговият иконом – Злостър) и четвърти сезон (Първата световна война), където Злостър е скептичен и саркастичен образ представящ отношението на наш съвременник към тогавашните събития и това е забавно. Но той е такъв, защото е логичен и прагматичен, с което се обяснява напредничавото му мислене. И си остава неразбран… особено през четвъртия сезон, когато се опитва да се измъкне от окопите на Западния фронт, а останалите го мислят по-скоро за луд. Злостър се откроява на фона на другите образи като някой изпреварил времето си. Става нещо като “свестните у нас ги мислят за луди” просто защото са критични към събитията от своето време докато останалите се оставят да ги носи течението.

И там се проявява нещо много по-трагикомично отколкото в редуването на Милен Русков в Чамкория. Целият чевърти сезон на Злостър… е комедия, а накрая ги убиват. Това има много по силен ефект от предсказуемото редуване.

Сещам се за нещо, което ми е разказвал друг един мой познат, този път актьор. Ставаше дума за някакво представление, в което е участвал. Тонът до последния момент е комедиен и накрая става някакъв неочакван обрат и се сменя на 180 градуса. Комедията прави така, че да “свалиш гарда” и когато най-малко очакваш те “удрят” с трагедията. Тогава ефекта е много по-голям, ако искаш да предадеш някакво по-сериозно послание.

Дали това ще се получи с редуването на комедия с трагедия в книгата… честно казано – не знам. Но трагикомедията на Милен Русков ми напомня повече на нещо, което психологически се нарича токсична връзка – редуване на хубави с лоши (емоционално съсипващи) моменти. В такава динамика се получава едно своеобразно пристрастяване към връзката. Заради емоционалната въртележка от върхове и спадове, чакаш единствено да дойдат хубавите моменти, които може да не са нищо особено, но на фона на слабите са си направо рай за сетивата. Доста тъжно… дали авторът ще ни въвлече в една дисфункционална връзка със собствения си герой? За мен лично това е прекалено рисковано занимание за да му отделя време за прочитането на близо 700 страници. Предпочитам изобщо да не се забърквам в такава връзка. Малко като junk food.

Последно за трагедията, комедията и трагикомедията. Става дума за Шекспир. Ако се разгледат неговите произведения като структура може да се установи, че сюжетно трагедиите му и комедиите му се различават единствено по края. Пиесите на Шекспир обикновено са изградени около някакво объркване, но докато при комедията накрая всичко се разплита и се оказва, че цялата олелия е едно голямо недоразумение (Много шум за нищо), то при трагедията излиза, че проблемът идва от лош тайминг да речем (Ромео и Жулиета). Или както имаше една мисъл на Атанас Буров, която много харесвам: “Трагедията е недовършена комедия”. Негативизмът и трагичното винаги изглеждат по-зрели, но всъщност истински зрялото е да успееш да се измъкнеш от тях и от дистанция да им се посмееш. Комедията е, когато си над нещата.

За мен няма нищо комедийно във вулгарния език и нищо трагично в хленченето. Това са по-скоро примери на злободневие, които нямат място в книга, претендираща за висока естетическа/морална стойност.

Това не бих го написала, ако не ми беше направило впечаление колко високо мнение имаше авторът за себе си.

Частта с въпросите от публиката

Никой не се осмеляваше да заговори автора. Първа се престраши една дама, която прочете от дълбокомислените (няма да ги нарека трагични) пасажи в книгата. Първоначално си помислих, че е издателката на г-дин Русков, тъй като тембърът и стилът на обличане ми напомниха на тези на Божана Апостолова. Димана (сестра ми, която също присъстваше на представянето) ми каза, че не е тя, а някаква литературоведка. Не знам дали заради гласа и дикцията на госпожата, но пасажът, който прочете тя, ми се стори малко по-завладяващ. Честно казано, обаче, споменът за съдържанието на текста ми се губи.

След нея се заредиха въпросите.

Започна се с някакъв каламбур от почитателка: “Възвисява ли Чамкория?”. Остроумно. Не знам какъв отговор очакваше питащата. Авторът на книгата говори нещо, но не успях да се съсредоточа върху смисъла на това, което казва, защото през цялото време се чудех колко време й е отнело на жената да го измисли този въпрос.

Въпросът на една друга почитателка беше за паралелелите между времето на повествованието в Чамкория и днешно време. Отговорът на автора беше, че когато му зададат такъв въпрос обикновено засаващият го очаква да се навлезе в една дискусия за това. Същото беше и моето усещане. Но не ми хареса как г-дин Русков отговори на един друг въпрос от публиката относно това как и тогава и сега нищо не зависи от нас. Как може човек, който успява да живее от творчеството си да твърди подобно нещо? Какъв пример дава с това?

Последва въпрос за работата с редактор. Милен Русков сподели, че не работи с такъв просто защото не вижда смисъл. Не виждал как някой може да дава смислени, конструктивни предложения за неговия труд след като авторът е прекарал толкова време в изграждането на всеки детайл от произведението си. Лично според мен този начин на мислене е голяма грешка. Точно когато си погълнат от творбата си, не можеш да бъдеш критичен и да я видиш цялостно. Не трябва да забравяш, че я пишеш не единствено и само за себе си, а че ще я прочетат и други хора. (Книгата от своя страна се различава от например филма по това, че по правило я четеш сам, а не в компания. Наистина преди около 2000 години хората са четяли предимно на глас пред други хора, но в днешно време не е точно така.) Много е трудно да мислиш да се опитваш да мислиш за произведението си като незапознат читател.

Г-дин Русков даде пример, за това как е дал откъси от първата си книга Джобна енциклопедия на мистериите на двама свои много начетени приятели и никой от тях не е успял да даде конструктивна критика, за която той самият не се е сетил. Това го каза да илюстрира тезата си, че работи по-добре без редактор. Но лично според мен въпросната книга е нещо, което наричам чернова. Събрани са различни откъси и авторови размисли на едно и от това е направена книга. Някак си и там ме загуби прекалено рано.

Мисля си, че г-н Русков не се е възползвал никога от услугите на един истински добър редактор. Това, което го е отчуждило от редактора като сътрудник е може би опитът, който е имал до сега. Сподели за работата си с хора, които му местят запетайките и му заменят думите със синоними, но според мен това не в това се съдържа истинския редакторски талант.

Лично според мен има нужда от редактор, защото това, което пише има нужда писането му да стане по-стегнато – нещо, което той сам си осъзнава, защото мисли да преработва последната си книга в по-кратък вариант.

Още нещо, което разбрах от представянето на Чамкория. Авторът не се интересувал толкова от преводите на книгите си, защото, по негови думи, печелел 30% повече от българския пазар. Това май им беше повод за спор с Георги Господинов… кой от двамата имал повече преведени книги и по-голям тираж. Всъщност била съм на представяне на немския превод на Физика на тъгата във Франкфурт преди 2 години. Беше организирано от някакъв литературен клуб и бяхме сигурно около 20 човек – доста задушевно. Двамата писатели си приличат може би по интровертността си и начетеността си и по това, че и двамата имат високо самочувствие и мнение за себе си. Мисля си, че това някак си е необходимо щом се опитваш да живееш от нещо, което сам сътворяваш. Обаче на Георги Господинов нещата определено се четат по-лесно и според мен са и по-лесни за превод, тъй като той залага повече на смисъла и историята. Специално във Физика на тъгата (която успя да ми задържи вниманието до последната си страница) също може да се открие определена динамика, защото паралелно се разказват няколко преплетени истории – различни сюжетни линии в различна стилистика. Малко като сериал, в който чакаш да се появят героите, които са ти най-симпатични и да видиш как ще се развие тяхната лична драма.

Милен Русков залага повече на езиковия елемент, по-малък брой герои, което явно на българския читател му допада. Според мен на повечето хора им е забавно за четене заради диалекта. У нас диалектът е повод за присмех, като според мен не би трябвало да е така. Диалектите са един по-скоро интересен феномен и са част от богатството на езика…

Стана модерно да се пише на диалект или с правописни грешки (примерите са разни Фейсбук знаменитости), но според мен пишещият и четящият се забавляват, защото възприема позиция на гледане отвисоко към този, който наистина го прави. Един вид присмива му се, “Виж, аз мога да го правя осъзнато и нарочно, а ти не можеш, ти си прост и затова говориш така”. Освен това има някаква йерархия в говорите: например източните (мьекото говорене) се приемат като показател за ниска култура, докато с натъртените шопски наречия рядко някой ще се заяде. От гледна точка на книжовния език са не по-малко диалектни. Чамкория е написана на шопски.

В заключение… мисля, че ще пропусна четенето на книгата, въпреки че като личност авторът ми е до някъде симпатичен за това, че успява да си живее от творчеството и че има високо мнение за себе си. Мисля, че трябва да изпробва нещо по-различно от водене на повествованието от първо лице и да се замисли сериозно за работата с редактор. Така или иначе си се забавлява да си експериментира със стилистични елементи, може би трябва да изпробва нещо наистина ново. Но едва ли би “рискувал”, ако книгите му продължава да се разпродават като топъл хляб, само заради едното личностно и професионално развитие. Затова може би и ние като читатели трябва да сме малко по-критични към това, което ни се предлага като литературни произведения. Писането на диалект, колкото и забавно да прави творбата за четене, не е достигане на някакъв връх само по себе си. Както не са и експериментите наречени динамика във вида си представен в Чамкория.

Опияниението от това, че някой издава книги на блгарски език в тираж достатъчен, че да живее от това, според мен е лош съветник, когато се опитваме да оценим реалните качества на едно произведение.

Пожелавам си да спрем да се водим по хорското мнение само, защото така правят всички… Пожелавам си, също, и повече гъвкавост от страна на организаторите на културни събития (Аполония, а и по принцип). Традициите не са това, което бяха (имаше преди време една такава реклама). Пожелавам си също и филма по Възвишение (който е по кината от съвсем скоро) да не разчита само на визуални елементи, а да е осъзнал слабостите на книгата. Обаче май имам да си мечтая…

IMG-20170908-WA0023[1]

(Снимките са дело на Димана Шишкова).

Събитие 2: Постановката “Еквус” на Младежки театър, София

Второто събитие, което посетихме беше театралната постановка Еквус и ни го препоръча Стефан.

Не си направих труда да прочета анонса на представлението в програмата на фестивала и затова попитах Димана дали има идея за какво става дума. Тя от своя страна се беше подготвила и ми отговори: “За коне”.

Всъщност това, че го препоръчва Стефан, означаваше, че ще има все пак някакъв дълбок смисъл или опит за предаване на такъв, а това, че Димана го резюмира с точно това изречение, ми даде да разбера, че ще има нещо не особено адекватно в цялата работа. Отидох без големи очаквания.

Сюжетът накратко: Става дума за едно момче, което е убило шест от конете в конюшнята, в която е работело и за това си деяние е изпратено за лечение в психиария. Лекуващия го психиатър “разследва” случая и се оказва, че лудостта на момчето е породена от това, че той е възприел един конски образ за свой личен бог. Психиатърът разбира това, успява да оттърве пациента от обсесията му, но накрая самият той я прихваща.

Пиесата е английска от 70те години. Написана е по действителен случай и според мен представлява някаква социална критика на явления характерни за времето и мястото, в чиито уловия е създадена. Например как сблъсъка между личните нужди и желания и общоприетите разбирания може по такъв начин да обърка човек, че той да си измисли сам божество, в което да вярва и да му се уповава.

Въпреки че представлението беше естетически много добре издържано и актьорската игра – повече от добра, на мен ми липсваше нещо много основно. Не успях да намеря отговор на въпроса как пиесата може да се съотнесе с нашето време и нашите географски ширини.

Има една реплика от филма Вчера: “Никой няма да пита какво е било времето, а защо са мълчали поетите му. Казал го е Брехт”.

Според мен това представление беше много добра илюстрация на тази мисъл. Взимаме на готово чужди пиеси макар да имаме достатъчно обществени проблеми, които да имат нужда от дискусия. Нямаме поети на времето, а единствено преповтаряме чуждите драматургични материали. И дори като го правим те не са преминали изцяло през нас. Може са преминали, но само повърхностно.

Мизансцена беше решен в черно и бяло като декори и костюми. Имаше само един женски персонаж прелъстител облечен в бордо. За мен тези визуални елементи както и тематиката ми напомниха стилът ноар (noir). По-известен ми е от киното и литературата, но ето, че е подходящ и за сцена. Преди около 5 години също го видях на сцена пак на “Аполония” в Пухеният – отново представление препоръчано от Стефан. Но тогава отдадох изборът на ноар естетиката на работата на режисьора – Явор Гърдев. Ноар естетика има и филмът му Дзифт. На мен този стил ми е някаква слабост… и то по-скоро заради по-съвременната му форма – нео ноар – Pulp Fiction, Memento, Sin City – където обаче характерното е иронията. Класическия ноар гледа сериозно на нещата, нео ноар-ът  – с едно леко подигравателно намигване към похватите на този жанр.

Първите ноар филми се появяват в годините след края на Втората световна война и разискват социалните явления като промените в разбирането за мъжките и женските роли в обществото или промяната на начина на живот заради миграцията към големие градове. Темите, които разискват филмите са свързани главно с лични, дълбокоемоционални драми и с отчуждението между хората, а действието се върти около разследването за някакво престъпление.

Реално ноар стилът няма някакъв стриктно изграден канон, който следва, но има някои елементи, които се появяват сравнително често. Като например черно-бялата естетика, фаталната жена (femme fatale), детективът, който слиза под повърхността на нещата и стига до дъното на проблема. При нео ноарът дори не е задължително да е детектив, може да репортер или както е в случая с Еквус – психиатър. Нео ноарът за разлика от класичекия вариант търси отговорите на въпросите в дълбините на човешката душа.

Но пък като настроение тези представления (Пухеният, Еквус) са по-скоро класически ноар, т.е. сериозни и песимистични. Мисля, че това ги прави до някаква степен далечни, дори отблъскващи за по-широка публика. Самото представление има по-скоро претенцията за нещо ексклузивно, гледа публиката си отгоре. По този начин, според мен, вреди на театъра и малко по-високия клас изкуство, защото навлиза в една неприятна е крайност. А както знаем от Аристотел: “Добродетелта е средина между две крайности”.

Какво точно имам предвид? Свършва представлението, завесата пада, публиката е на крака. Излизаме от залата и Димана ме пита какъв ни е коментарът за представлението, на мен и майка ни.

Майка ни: “Чудя се дали наистина толкова много им хареса, че чак станаха и на крака или беше като от приказката “Царят е гол.” Аплодисментите са, защото така правят всички.

Моят отговор на въпроса на сестра ми: “Заради такива театри има Гери-Никол”.

Това е от една по-ранна шега.

Нали бяхме на “Аполония” и за да не предрусаме с култура, си пускахме клипчета на един български влогър – Азов, който коментира коментари под клипове на известни български песни. По този начин прави една доста смислена критика на иначе направо безсмислените песни на Гери-Никол, Дара, Криско и т.н. Има една крайност – нискокачествен медиен продукт, който поражда иронично отношение.

В другата крайност са един друг тип хора. Например баба ми има една приятелката, която на врата си носи сребърен медальон с лика на Христо Ботев, а до леглото си има бронзов бюст на същата личност. Като разказах за нея на сестра си, реакция й беше: “Тая жена трябва да вземе да си пусне Криско.”

Мисля си, че изпадането и в двете крайности (Гери Никол – идеализирането на Христо Ботев) не е добре и то, защото наличието на едната крайност предполага съществуването и на другата. Освен това нито една от двете не трябва да минава безкритично а в най-добрия случай да се осмее. Иначе се получава се едно голямо разделение между high art и pop art. High art е достояние на определена група хора, pop culture е по-скоро достояние на широкта общественост. Сякаш едните и другите хора обитават различни светове, което някак си не е добре. Отчуждават се.

Толкова за “Аполония”. Накрая само ще си позволя да споделя едно стихотворение, което самó ме намери, когато отгърнах на случайна страница някаква книжка пред читалището в Созопол.

Стихотворение

3

При кмета

Димана ме покани като част от екипа на филма й Случаят Бедечка да снимаме позицията на кмета на община Стара Загора Живко Тодоров относно застрояването на едноименния парк. Четвъртък му е приемен ден и макар да се чака по няколко седмици за аудиенция, сестра ми е успяла да го уговори за обедната почивка в 12, най-вероятно благодарение на зам.-кмета по културата.

Лично на мен търсенето на г-жа Сотирова по културни дела ме вкарва в един много сюрреалистичен сценарий. Преди 10-15 години, ако искаш да направиш някакво културно събитие, по онова време в рамките на училищния живот на Езиковата гимназия, отиваш при нея. Сега, защото нали вече не си ученик, мащабите са градски, отиваш в общината, но пак при нея. Поне не може да й се отрече, че е достъпна най-малкото за разговор и съдействие. Преди няколко години ходихме при нея заедно с Рена. За който не я познава – тя е родом от Германия и беше на обмен в гимназията, когато бях 10ти клас, научи български и се интегрира много добре. Та Рена се оказа в Стара Загора отново през 2013 година и имаше голямо желание да изнесе заедно с оркестъра, в който по принцип си свири на контрабас, концерт в операта.

Ходихме в операта, от там ни пратиха в общината и така се озовахме пред кабинета на зам.-кмета по културата

Денят беше 10 юли, ден след като Берое спечелиха Суперкупата за втори път, г-жа Сотирова я нямаше в кабинета й, а Рена бързаше да си хваща полета към Германия, та не се видяха на живо. Но в последствие чуждестранната гостенка се беше свързала с нея по телефона и оркестърът го включиха в културния афиш за следващия сезон. Срещата беше плодотворна, макар и задочна.

Но да се върнем на сегашното събитие – заснемане на интервюта за документалния филм Случаят Бедечка.

Отидохме с около четвърт час по-рано, за да имаме време да си калибрираме снимачната техника. По пътя срещаме един вече заснет участник във филма – арх. Тенко Дянков заедно с една възрастна дама, предполагаме съпругата му. Поздравихме се едни други и си продължихме по пътя.

В общината ни настаниха в една конферентна зала. Разполагаме камерата, правим проба с кой микрофон е ще е по-чист записът. Измислихме един кадър, в който кмета да попада между картата на града и един фикус (метафора за природа). В последствие обаче и двамата събеседници, които заснехме си избраха други места за сядане и тъй като Димана предпочита участниците във филма да се чувстват възможно най-комфортно, кадърът отпадна.

Към 12 часа при нас влезе един доста ошашавен, но иначе напет левент – г-н Делян Иванов – секретарят на общината. Аз мисля, че съм го виждала по разни медийни изяви, май се явява нещо като ангел пазител на г-н Тодоров. Според мен дойде да ни види с какви намерения сме дошли. Разпитва ни имаме ли въпросите на интервюто, Димана му отговаря, че в e-mail-а, който е пратила на секретарката на кмета е синтезирала няколко тематични блока. Разбира се имаме си конкретно формулирани въпроси, но няма как да им ги дадем като план конспект за изпит. Правим интервюта за документален филм все пак и искаме събеседниците ни да са максимално естествени в реакциите си.

Г-н Иванов иска да ни разкаже за казуса и му предлагаме да го заснемем, така и така ще се наложи да почакаме звездата в днешното шоу. Той започва нещо да се тюхка, че не бил подготвен, все едно сме го извадили пред черната дъска в училище. Отива все пак донякъде и се връща с едно тесте помощни материали. На мен ми стана много забавно, че измежду всичките листовки домъкна и плаката за референдума като пример за добре синтезирана информация по случая. Аз за тия плакати вече съм писала – не ми е особено ласкаво отношението към тях. Човекът си нареди прилежно всичко пред себе си и се настани на масата за преговори.

Ivanov

Цялостно ми направи по-скоро добро впечатление – имаше що-годе логична мисъл, в един момент си се отпусна пред камерата и си говореше съвсем есествено (което не мога да кажа за г-н Тодоров например, на когото сякаш през по-голямата част от времето някой му диктуваше отговорите на въпросите, които му задавахме). Например г-н Иванов си каза, че няма как референдума да е легитимен, когато не е достигната избирателна активносто 40%, което си е така от всякъде и по мои сведения.

Говори за по принцип ниската заинтересованост към референдумите в Стара Загора, бил много “за” референдумите, но защо така хората са незинтересовани… то е в техен интерес цялото. Защо и страните от казуса Бедечка не са си направили по-добра информационна кампания? Друго щяло да е тогава, щяло да има висока активност, щяло да се реши въпросът веднъж за винаги. А страните по въпроса защо не са поискали съдействие от общината… можело е да им предоставят места за събиране…

Та това беше в общи линии от секретаря на общината, привърженик на референдумите. Напусна ни все така ведър и притеснен, че не е бил подготвен. Очевидно се бореше много и с думата “рекреация” и я съкращаваше на “реакция”. Ами да, реактивна зона е парк “Бедечка”.

После дойде г-н кметът. Пристъпи с едри крачки към снимачната площадка, избра си един стол и се позиционира на него. Започнахме интервюто. Коренна разлика в изказванията на негова милост и в тези на секретаря. Все едно тия хора никога не са се виждали и не са говорили помежду си. Според кмета референдумът е успешен, защото е имало голям интерес. Резултатът от него е използван като инструмент, за да може да се отпуснат на общината земи от държавния фонд, от където ще се обезщетят собствениците, когато се отчуждава земята под парк “Бедечка”. Иновативен политически механизъм от всякъде.

Обаче няма как да се спазят границите на парка, които са описани при задаването на въпроса на референдума (от изток – бул “Хан Тервел’, от запад – ул. ”Иван Вазов”, от север – алеята към предприятие “Труд” и от юг – ул. “Христина Морфова”). Въздишайки тежко кметът сподели, че това решение него лично не го удоволетворява морално, но ще му се наложи явно да живее с него.

Todorov

Административно погледнато територията с дърветата може да се запази тъй като там е установено съществуването на ценни дървесни и животински видове, но останалата ⅓ от територията (между ул. “Христина Морфова” и мисленото продължение на ул. “Августа Траяна” и граници на изток и запад от въпроса на реферндума) не може. В най-южната част имало едни поляни, т.е. нищо, вакуум, следователно там собствениците не могат да се обезщетят, защото според кмета би било неоправдано скъпо за общината.

(Ние обаче нали сме си Тома Неверни и отидохме с очите си да се уверим дали там наистина няма дървета. Е, има си доволно според мен. Тук се включва и дежурният еколог в екипа на “Случаят Бедечка” с уточнението, че по дефиниция бамбукът също е трева, но височината му може да надмине тази на дърветата. Бамбукът също може да е основа за паркова среда.)

Кметът даде за аргумент срещу запазването на парка и съществуването на Общия устройствен план (ОУП) от 2011, когато предназначението на територията е променено. Само дето до преди гласуването на злочестия ОУП цялата територия описана във въпроса на референдума е влизала в границите на парка, а условията при които е приет този ОУП са твърде съмнителни. Повече информация относно административните нередности тук и тук.

Изобщо средниста работа (среднизмът е явление, при което някой се опитва да угоди на всички, но в крайна сметка всички са недоволни и възмутени) и според мен твърде неясно тълкуване на законите. За мен лично кметът прави впечатление на една противоречива личност, но вътрешно противоречива, противоречи си сам със себе си и логиката си. Трябва, според него да се спазват законите, но срещу нарушени веднъж закони най-добре да се примири човек.

Вече споменах и по-скоро неприятното впечатление, че като му задавахме въпросите, кметът или не успяваше да вникне в тях или не искаше, защото отговаряше като под диктовка. Явно така ги учат в училището за кметове. Изглеждаше като включване на защитен механизъм. Някак си го разбирам човека, че му е трудно да съвместява в едно решение толкова гледни точки и когато му се задават въпроси включва на автопилот с отговорите, но ние наистина не бяхме там в позицията да го съдим за нещо. Единствено искахме да вникнем в логиката на решенията, които се вземат. За съжаление, обаче, се получаваше едно въртене в кръг в обясненията с аргументи, които вече са давани многократно.

Хареса ми, че осъзнава, че проблемът се корени още през 90те години, дори имаше идея как е трябвало да се реши още тогава, но това вече е свършило. За мое лично съжаление, възприемаше съществуващите закони като непроменяеми – това е законът, може да не ни харесва, но няма какво да направим. А законите се пишат и гласуват от хора и за хора. Щом се установи, че по някаква причина са нефункционални, следва да се ревизират и подобрят.

Иначе като всеки уважаващ себе си български политик не пропусна да обвини тези преди него за създаването на административните нередности. Обаче в интерес на истината той също е имал участие във взимането на спорните административни решения за съдбата на парк “Бедечка” в ролята си на общински съветник. Разкритикува и гражданското общество, че не е по-добре консолидирано и затова резултатите са такива. Спомена, обаче, и положителен пример – групата “Запазете Бедечка”, но единствено в изследователската им дейност по казуса. От няколко седмици същите тези хора организират почистване и облагородяване на парка, но миналата седмица бяха възпрепятствани да завършат боядисването на мостчето между парк “Бедечка” и квартал “Самара”, защото хората, които предяват претенции към земята им вдигнаха лют скандал. Та това облагородяване кмета явно не го одобрява, въпреки че реално гражданска организация вършат безвъзмездно работата на общината по подръжката на парка…

Честно много объркана останах след това интервю. Кое е законно, кое е легитимно, кое е морално и как тези категории успяват да се окажат в конфликт не успях да разбера.

Колкото изказа на кмета, направи ми впечатление така наречения езиков паразит “разбирате ли”. Разбирате ли, това решение е вече взето и, разбира те ли, ние нищо не можем да направим по въпроса, защото, разбирате ли, ще нарушим закона. Но цялото това иначе с хубава дикция и на някои места с жестовете и мимиките на г-н министър-председателя.

Но иначе и кметът и секретарят на общината са симпатяги, не може да им се отрече. Отделиха ни и двамата между 30 и 45 минути пред камерата, което според мен си е доста време за такива ангажирани люде като тях.

Излизаме от общината, включвам си телефона и гледам новина, че в парк “Бедечка” е имало умишлен палеж. Това дали е било морално удоволетворително за някого?

20170909_124540

Пепелището, на мястото, където е горял пожарът.

С Димана си правим разбор на разговорите и вървим към радио-телевизионния сервиз, защото на нея й трябва зарядно за батерията на камерата. По пътя срещаме Петко от Заралаб пред антикварната книжарница на “Княз Борис”.

-Как сте, дами? – ни поздавява ведро той.

– Ходихме да снимаме кмета за филма на Димана.

– И как беше, няма дървета – няма парк? Като идеш веднъж в общината и ти дават храна за размисъл за цял живот. – изкоментира той. Много точно формулира това, което се случваше и в моята глава в този момент.

Димана го заразпитва дали няма да се намери при него някое зарядно за батериите й, когато в следващия момент пред книжарницата се спряха Живка от “Запазете Бедечка” и още един човек, чието име за свой срам или не знам или не мога да си спомня.

От книжарницата се показа Милка с една книжка на Рей Бредбъри и я подаде на Живка с думите:

– Подарък за теб – нали харесваш Рей Бредбъри.

Някак си ми стана забавно, защото не ми бяха известни литературните й предпочитанията (виждала съм я всичко на всичко сигурно 3 пъти в живота си), а някак си ми се вързаха с личността й. Може би защото се сетих за 451 градуса по Фаренхайт – до толкова познавам творчеството на този писател.

С Петко се заприказвахме за фейсбук страницата с аварии на ВиК, която е направил, както и за профилите Арменския поп, Реститутката и Бранителят, които аз си мислех, че също са негово дело, но се окача, че не е така. На никого не му беше ясно кой е авторът, въпреки че нямаше как да не отчетем, че създателят им е подобаващо креативен. Между другото, ако искате по-малко изненади кога и как ще ви спрат водата, препоръчвам страницата ВиК Стара Загора – аварии.

Такива работи по старозагорските улици по пладне в четвъртък, но някак си динамиката не ме учудва никак. Така е по тези ширини: излизаш да се разтъпчеш в обедната почивка и се натъкваш все на познати. А за този ден срещите бяха и тематични.

Накрая искам да спомена нещо, което се случва буквално под прозореца ни. Става дума за едни изключително нефотогенични изкопни работи.

Както вече многократно е ставало въпрос, средства за инфраструктура на новите архитектурни забележителности на територията на парк “Бедечка” няма. Затова очевидно същите ще бъдат свързани с трафопоста на ул. “Трапезица”. Обаче имаме сериозни съмнения, че мощностите му не са съобразени с допълнителното натоварване което ще се получи. Някак си имам усещането, че отново са разрешени едни неща, които не са съвсем редни и потърпевшите ще сме живущите в квартала. Приемам идеи как да се процедира в тази ситуация?

Толкова за сега от мен по въпроса за срещата с кмета, проблемите на град Стара Загора и в час на парк “Бедечка”. През последната седмица събрахме доста видео материал и храна за размисъл, които сега чакат да бъде обработен. Части от “Случаят Бедечка” вече са качени в канала на филма в youtube и в страницата във Facebook. Скоро ще се появят и от срещите, за които ви разказах тук, така че най-късно до тогава!